Вивиан Хенри седеше, кръстосала крака върху алуминиевия под, с непроницаемо изражение и неподвижен поглед, втренчен в металното лице на „Медуза“. „Медуза“… Едрият мъж, който се мярна в периферното й зрение, я сепна за миг и тя вдигна глава към него с болезнен вид, за да разпознае малко по-късно присъствието на дружелюбно настроен човек.
Док също се слиса, като видя израза на лицето й. В един кратък миг го връхлетяха сърдечните спомени от ранно детство: за баба му по майчина линия Джени, стълбът на обществото в Рокпорт, Мейн, непобедимата сила, която крепеше семейството заедно в годините на Голямата депресия, преди той да се бе родил. Нейното достойнство и женственост бяха устояли и на най-бурните времена, а снимките, на които се виждаше изключително красива жена, взела на ръце шестгодишния си внук, му напомниха за Вивиан Хенри. Джени все още му липсваше. Нейната сърдечност и хапливото й чувство за хумор бяха легендарни за Рокпорт.
Ала пред него сега се намираше друга жена — седнала като затворничка, непозната, независимо колко близка му се струваше, жена, приблизително на негова възраст и само година или две по-млада от онзи вечен и скъп образ, който той пазеше в паметта си.
— Как си? — попита той, изпитал най-неочаквано стеснителност.
Как би могла да се чувства тя при тези обстоятелства? Ама че тъп въпрос! — тутакси се упрекна пилотът.
— Бих искала да намеря бутона за изключване колкото е възможно по-скоро — отвърна простичко тя и погледът й отново се зарея към устройството, в чийто пленник се бе превърнала.
— Нещо ново? — попита Док.
Тя поклати глава. Той я предупреди за предстоящото кацане с очакван силен вятър в Пакс ривър.
— Вивиан, тук, в товарния отсек нямаме осигурителни колани, затова аз… ще трябва да използвам въжета за укрепване на товара, за да те привържа сигурно. Играта може доста да загрубее.
Погледът й мигновено се впи в него.
— Има ли някое отдалечено място, където можете да ни откарате и да ни разтоварите — това чудовище и мен, след което да се измъкнете?
Док клекна до нея и положи длан върху рамото й.
— Не… не знам, Вивиан. Сега най-важното е да отидем при някой, който знае как да обезвреди това нещо.
— Той е мъртъв.
— Моля?
— Единственият човек, който е знаел как да го обезвреди, бе Роджърс, а той е мъртъв. Повярвай ми, сигурна съм в това. Работила съм с него години наред в Лос Аламос. Бях инженер и помагах на екипа му да конструира най-невероятни неща, ала той знаеше повече от всички нас, взети заедно, по въпроса за взривяващите механизми, т.нар. „спусъци“. Знаеше всички номера за зареждане и обезвреждане, а повечето от тях бе изобретил сам. Ако е решил, че това нещо не трябва да бъде обезвредено, няма начин това да стане.
Тя се опитваше да запази спокойствие, ала той долови лекото заекване и осъзна, че бе сподавила стон и веднага се бе овладяла.
Реши да не дава вид, че е забелязал усилието й.
— Вивиан, преди малко се питах… как това устройство е могло да си стои две години, без батериите му да се изтощят? Искам да кажа, че би трябвало да има някакви батерии, нали така?
Тя пое рязко дъх.
— Когато за пръв път миналата седмица влязох в лабораторията му, забелязах, че има кабел, който водеше към стената. Трябваше да се усъмня, но пък съм свикнала да не питам за нищо, което той прави, и никога не съм питала до този момент. Навярно е бил захранващ кабел, но тогава не се замислих. Не знам изобщо какво си мислех тогава.
Последвалата пауза изглеждаше неловка и той се улови, че търси да каже нещо. В същия миг и двамата трябваше да се подпрат при поредния подскок на самолета.
Док се прокашля.
— Знаеш ли, мисля си, че това сигурно е един много сложен блъф. Имам предвид, че за да задейства този Ефект на „Медуза“ му е бил необходим плутоний, а не можеш просто така да отскочиш до магазинчето на ъгъла и да си вземеш едно контейнерче с плутоний, нали?
Тези окуражителни думи не дадоха никакъв ефект. Погледът й бе впит в него, а мъката й бе ясно изписана върху лицето. Изгледа отново устройството дълго-дълго, а единствената им компания бе шумът на двигателите и воят на въздушния поток, обтичащ самолета. Най-сетне гласът й долетя до ушите му.
— Аз казах на командира — произнесе тя.
— Моля?
Тя отново го погледна право в очите.