— Роджърс никога не блъфираше. Истината е, че би могъл да се сдобие с плутоний. Което означава, че трябва да приемем това нещо тук, на борда, за истинско ядрено оръжие, способно да убие милиони невинни хора. Не мога дори да си представя какви поражения може да нанесе, дори да не сработи Ефектът на „Медуза“.
Тези думи се стовариха върху Док като нокаутиращ удар. До този миг вероятността да летят с истинска ядрена бомба на борда му изглеждаше нулева.
Или поне далечна.
Но само за един миг увереността му рухна.
— Но, Вивиан, ти каза, че това било модел! Беше сигурна!
Тя бавно поклати глава.
— Бях сигурна. Но съм сгрешила.
Десета глава
Главна квартира на ФБР — 4:55 следобед, източно време
Всичко това вече излизаше извън контрол.
Тони ди Стефано осъзна, че тримата агенти, които искаха да го информират, нямаше да престанат да говорят едновременно.
— Ей! Ей! Ей! — вдигна ръка той, за да млъкнат и изчака, докато всички погледи в залата се насочиха към него и всички разговори прекъснаха насред дума.
— Ако не действаме по правилата, ще провалим всичко!
Огледа тримата души с книжа в ръце и ги посочи един по един.
— Бил, ти си пръв. Какво имаш?
— Метеосводка за Пакс ривър. Положението се влошава.
— Добре. Дона, а ти?
— Първична информация за семейство Хенри. Няма да повярвате.
— Не коментирай. А ти, Джим?
— Джейк.
— Извинявай, Джейк. Нещо интересно?
— Флотът е взел решение, че той не може да кацне там.
— Къде? Къде не може да кацне?
— В „Патюксънт ривър“. Командирът на базата я е затворил.
— По дяволите! Окей, Бил, Дона, изчакайте. Джейк, кой предаде това съобщение?
— Командването на флота в Пентагона. Още са на линия.
— Свържи ме.
Агентът веднага подаде на Тони слушалката и натисна премигващия бутон на пулта. Разговорът бе кратък и напрегнат. Тони върна слушалката на агента на име Джейк.
— Позвънете в кабинета на директора и кажете на Джейни, секретарката му, че съм тръгнал за натам. Трябва да накарам директора да задейства Ситуационната зала в Белия дом, СНС и военния министър да принудят флота да отвори отново оная база. Нямаме време да се разтакаваме!
Обърна се към другите двама агенти, които очакваха нареждания.
— Дона? Обади се на самолета. Кажи на командира — името му е Макей — да накара хората от Ръководство на въздушното движение да го насочат към зона за изчакване около Пакс ривър и да чака указания.
— Да му кажа ли, че са затворили базата?
— Да. Но му кажи, че въпросът ще бъде уреден до няколко минути. След това намери телефона на Ситуационната зала и ги информирай.
Тони тръгна към вратата, но се върна.
— Бил.
— Да?
— Придружи ме по коридора и ми разкажи каква прогноза дават метеоролозите.
Агентът скочи на крака и пое към вратата:
— С две думи — там се очаква истински ад!
Национално летище — Вашингтон — 5:01 следобед, източно време
Нестройният хор от реактивни двигатели оповести отварянето на Националното летище и накара Пийт Кук, който бе в клубното помещение на „Американ“ да вдигне изненадан глава. Дъждът малко бе намалял, ала вятърът се усилваше непрекъснато, силните пориви дори разклащаха някои от лайнерите, които се подготвяха за изтегляне.
Нямаше начин да стигне навреме до „Патюксънт ривър“. Преди да научи, че флотът е закрил базата, се беше опитал безуспешно да наеме вертолет. Щеше да си остане на Националното и да продължи да рови с надеждата, че скенерът му ще улови обажданията до 727.
Пийт гневно изгледа телефона:
— Хайде бе, хайде, не разполагам с цял век!
В резултат на отчаяно търсене из собствените архиви на „Джърнъл“, Айра му бе изровил името и номера на д-р Уилям Баркър, отдавна пенсиониран колега на Роджърс Хенри. Физикът живееше някъде из предградията на Мериленд и, при известна доза късмет, можеше дори да се окаже у дома.
Слушалката вдигна жена, гласът й звучеше подозрително, ала макар и неохотно, все пак повика съпруга си. Той изслуша внимателно Пийт Кук, който се представи за репортер от „Уолстрийт джърнъл“, който се обажда от Вашингтон и се опитва да научи нещо повече за учения Роджърс Хенри.