— Слава богу, Скот! — рече Джери от Далас с очевидно облекчение. — Кога започваме изпълнението на този нов договор?
— В четвъртък — съобщи им Скот. — В четвъртък отлитаме празни за Маями. В петък сутринта летим с първия товар. Това е някаква научна пратка с висок приоритет, пристигнала в Маями от юг… някъде от Южна Америка.
— Това е страшно подробно — бодна го Док, като продължаваше тихичко да се смее, успокоен, че след цяла година усилен труд шефът му, с трийсет години по-млад от самия него, щеше да получи възможността да изплува.
— Добре де, от Южно Чили — отвърна Скот и долови, че музиката на соло виолончело бе заменила цигулковия концерт, което го накара да се запита дали Док бе сам.
— Във всеки случай товарът идва от преждевременно прекратена антарктическа експедиция. През следващите два месеца ще превозваме тези товари до Денвър, а през ноември…
— През ноември започваме работа за „Нисан“, нали? — попита Джери. — Договорът още е читав, нали?
— И още как! — отвърна Скот.
От седмици наред борбата бе да си плащат сметките до ноември, когато щеше да започне тригодишен договор за превоз на скъпи автомобилни части за монтажните заводи по схемата „джъст ин тайм“. През декември щяха да разполагат с достатъчно пари, за да вземат на лизинг втори самолет и да наемат още един екипаж.
Гласът на Джери долетя в слушалката с тих, почти потиснат тембър:
— Колко близко бяхме, Скот?
— Какво имаш предвид?
— Колко близко бяхме до забравата? До свършването на парите.
Последва мълчание, в което Скот помисли какво да каже на мъжа, чиито финанси бяха толкова рисковани, колкото и на работодателя му. Три деца и „скромна“ съпруга, която настояваше за скъпата къща в Северен Далас, независимо дали времената бяха добри или лоши — всичко това се бе отразило тежко на бордовия инженер. Джери не можеше да си позволи да изгуби и пени, а от финансова гледна точка не би могъл да си позволи да изгуби отново работата си.
— Бяхме съвсем близо, Джери. До десет дни трябваше да внесем трийсет хиляди долара по лизинга, а аз ги нямах.
— Не си ми казвал — рече тихо Джери.
— Защото очаквах да вземем този договор и ето че това стана. Всичко ще се оправи, момчета. През януари вие ще сте по-старшият екипаж от двата.
След като разговорът приключи Джон Т. „Док“ Хазърд, остави слушалката широко усмихнат и разсеяно се почеса по могъщите гърди, изправен пред прозореца, който гледаше съм летището на Колорадо Спрингс. Там бе базиран самолетът на „Скот еър“ Боинг-7275.
Хубав е животът — заключи той, — може би дори по-хубав, след рухването на „Пан Ам“. На шейсет и три годишна възраст той и без друго не би могъл повече да лети като командир на пътнически лайнер.
— Винаги ли маршируваш с гол задник пред прозореца, Док?
Женският глас долетя до ушите му откъм дивана и Док се обърна, за да дари с още по-широка усмивка красивата блондинка, която бе „облечена“ само с малка перлена огърлица. Тя бе облегнала виолончелото си на стената, а той погледна към масата, за да се увери, че цигулката му не бе заплашена от падане. Докато отиваше при нея, бутна пюпитъра и от него се разлетяха нотни листи, ала той не им обърна внимание.
— Винаги. — Той изобрази поза на щангист. — Това тяло е твърде страхотно, за да бъде крито. Ти самата го каза!
Тя поклати глава, когато той дойде при нея.
— Ще игнорирам маниакалното ти его. Освен това тези твои пръсти са по-примамливи от тялото ти, сладострастнико.
Той се усмихна.
— Имаш предвид какво правят с цигулката, нали?
Тя кимна бавно.
— И това. — На лицето й се изписа знойна усмивка. — Доколкото разбирам, по телефона ти съобщиха добра новина?
Той й разказа за облекчението, което бе дошло.
— И кога най-сетне ще се спреш, Док?
— Какво да спра? Да обучавам пламенни млади жени в изкуството на любовта ли?
— Кога ще спреш да летиш? Кога ще престанеш да си непрекъснато в движение? Освен другите ти таланти… — намигна му тя, — и физически атрибути, ти си страхотен цигулар, далеч над любителското равнище.
5
По-нататък самолетът Боинг-727 е наричан, в съзвучие с авиационния жаргон, само 727. — Б.пр.