Бяха облечени уж тактически с бронежилетки и черни шапки, но носеха единствено револверите си.
Сега се приближаваха към къщата на Спенсър Бостън.
Преди около час Шрив Мецгър и Райм бяха съставили план за залавянето. Мецгър беше казал на административния си директор Бостън, че ще има изслушвания по случая с издънката на ЗСЗ на Морено. Искаше да използва частен дом, за да се срещне с адвокатите на НРОС. Беше попитал дали може да използва къщата на Бостън и да изпрати някъде семейството му за деня.
Той се беше съгласил и се беше отправил незабавно натам.
Сакс и Пуласки спряха, като преди да приближат огромната къща, огледаха окосените морави, горите наоколо, подрязания градински плет и прелестно, почти натрапчиво, подредените градини.
Дишането на младия полицай се беше учестило дори още повече.
- Притесняваш ли се?
Сакс забеляза, че той разсеяно потърква белега на челото си. Спомен от удар, нанесен от престъпник по време на първия случай, когато работеха заедно преди няколко години. Травмата на главата беше жестока и той почти се беше отказал от работата си заради този инцидент, което за малко да го съсипе. Работата в полицията беше важна част от него и силно го обвързваше с неговия брат-близнак, който също беше полицай. Но до голяма степен благодарение на окуражаването и примера на Линкълн Райм той беше минал през продължително възстановяване и беше решил да остане.
Нараняването беше сериозно и Сакс знаеше, че посттравматичният стрес продължава да го тормози.
Сигурно се питаше: „Мога ли да се справя? Ще се огъна ли под напрежението?“
Знаеше, че отговорите на тези въпроси бяха ,.да“ и „не“. Тя се усмихна.
- Хайде да спипаме злодея.
- Става.
Те бързо стигнаха до вратата, обградиха я, ръцете им бяха близо до оръжията, но не ги докосваха.
- Полиция на Ню Йорк. Отворете! - извика Пуласки.
Отвътре се чу шум.
- Какво? - прозвуча нечий глас. - Кой е?
- Полиция на Ню Йорк. Отворете или ще влезем - настоя младият полицай.
- Господи! - чу се отново отвътре.
Мина време. Достатъчно, че да може Бостън да грабне пистолет, макар че изчисленията им показваха, че няма да го направи.
Червената дървена врата се отвори и известният белокос мъж надникна през нея. Той разсеяно потърка сухата си сбръчкана буза.
- Покажете си ръцете, господин Бостън.
Той ги вдигна с въздишка:
- Затова ми се обади Шрив. Няма никаква среща, нали?
Детективите влязоха вътре и Сакс затвори вратата.
Мъжът прокара пръсти през буйната си коса и после се сети, че трябва да им позволи да го виждат. Отстъпи назад, показвайки, че не представлява заплаха.
- Сам ли сте? - попита Сакс. - Семейството ви тук ли е?
- Сам съм.
Тя огледа набързо къщата, докато Пуласки остана с информатора.
Когато тя се върна, Бостън попита:
- За какво е всичко това? - Опита се да изглежда възмутен, но не се получи. Знаеше защо са тук.
- За нелегално изпращане на ЗСЗ до кабинета на прокурора. Проверихме пътуванията ви. Били сте на почивка в Мейн на единайсети май, но сте се върнали в Ню Йорк на следващата сутрин. Отишли сте в „Джава Хът“ със своя айбук. Сканирали сте копие на заповедта за убийство и сте го изпратили до прокурора. Следобед сте отлетели обратно. - Тя добави подробности относно проследяването на имейла, чая, подсладителя и синия костюм. После попита: - Защо? Защо я изпратихте?
Мъжът седна на канапето. Бавно бръкна в джоба си, извади и непохватно отвори кутийка с таблетки против киселини. Сдъвка ги. Напомниха ѝ на нейните болкоуспокояващи.
Сакс седна срещу него, а Пуласки отиде до прозорците, за да огледа спретнатата морава.
Бостън се мръщеше:
- Ако ще ме съдят, ще бъде за шпионаж. Това е федерално престъпление. Вие сте щатска полиция. Защо дойдохте?
- Нарушени са и щатски закони - неясно отговори тя. - Сега ми кажете. Защо изпратихте ЗСЗ заповедта за убийство? Защото смятате, че е ваше морално задължение да осведомите хората, че организацията ви убива американски граждани?
Той се изсмя горчиво.
- Мислите ли, че някой наистина се интересува? Елиминирането на Ал-Алуаки не навреди на Обама. Всички смятат, че това е правилно - всички, освен вашия прокурор.
- И какво от това?
За момент той отпусна глава в дланите си.
- Млади сте. И двамата. Няма да разберете.
- Кажете ми - настоя Сакс.
Бостън я погледна е изгарящи очи:
- Аз съм в НРОС от началото, от първия ѝ ден. Бях военен разузнавач, работих в ЦРУ Бях на терен и работех, когато Шрив Мецгър е ходил по купони в Кеймбридж и Ню Хейвън. Бях ключов фактор в съпротивата по време на Революцията на лалетата, социалистите през деветдесетте, и бях длъжен да го направя. Уго Чавес във Венецуела, Лула в Бразилия, Нестор Киршнер в Аржентина, Васкес в Уругвай, Ева Моралес в Боливия. - Той я погледна студено: - Знаете ли изобщо кои са тези хора? - Очевидно не очакваше отговор. - Организирах две смени на режима в Централна Америка и една в Южна. Пих в скапани барове, подкупвах журналисти, подмазвах се на политици в Каракас и Буенос Айрес. Ходех на погребения, когато хората ми случайно или нарочно бяха убивани при катастрофи и никой нямаше да разбере какви герои са били. Молех Вашингтон за пари, уреждах сделки с момчетата от Лондон, Мадрид и Токио... И когато дойде време да се назначи нов ръководител на НРОС, кого избраха? Шрив Мецгър, шибаното хлапе с лош характер. Трябваше да изберат мен. Бях си го спечелил! Заслужавам го!