- Излизай, Рон! Потърси помощ. Тук няма какво да направиш.
- Ще доведа подкрепление. - Чуха се стъпки. Някаква врата отзад се отвори.
Суон бутна Сакс с лакът, като се целеше в корема ѝ, но тя се извърна точно навреме, за да избегне удар в слънчевия сплит. Сакс го удари близо до бъбреците и предизвика болезнени вълни чак до зъбите му. Все още стискайки китката на ръката ѝ, която държеше пистолета, той я удари с левия си юмрук в лицето. Тя изстена и потрепери.
Суон се сети за заболяването ѝ, удари коляното ѝ със своето и Сакс изпищя. Болката изглежда беше силна. Тя отслаби защитата ѝ за момент и силната му ръка се вкопчи още по-здраво в пистолета в ръката ѝ. Почти успя да го вземе. Още няколко сантиметра.
Отново ритна коляното ѝ. Този път тя изпищя силно и отпусна още повече хватката. Джейкъб Суон се хвърли към оръжието.
Сграбчи го точно когато тя дръпна ръката си назад и го пусна. Пистолетът изчезна, невидим в дима.
По дяволите...
Вкопчени в дрехите си, те си разменяха удари, търкаляха се по пода и се бореха отчаяно. Миришеше на пот, пушек, полъх на парфюм. Той се опита да вдигне Сакс на крака, което щеше да му даде предимство заради нараненото ѝ коляно. Но тя знаеше, че ако това стане, всичко ще приключи, затова продължаваше да се бори от земята и да нанася удари.
Суон чу гласове отвън, които го приканваха да излезе. Тактическата група нямаше да рискува да влезе, при положение че вътре невидим е един от най-добрите им детективи. Освен това знаеха, че Суон има скрито узи или М-10 и ще засипе с куршуми първите полицаи, които се опитат да влязат.
Суон и Сакс бяха потни, изтощени и кашляха.
Той се наклони напред, сякаш за да я захапе, а когато тя се отдръпна бързо, той смени посоката и разби захвата ѝ. Претърколи се и се наведе с лице към нея. Сакс изпитваше силна болка и се беше задъхала. Беше коленичила на земята и държеше крака си. Очите ѝ бяха пълни със сълзи от болката и от дима. Силуетът ѝ беше призрачен.
Обаче Суон трябваше да вземе пистолета. Сега. Къде ли беше? Трябваше да е наблизо. Когато тръгна напред, тя го погледна гневно, грубо, ръцете ѝ се свиваха и отпускаха. Изправи се.
Замръзна и с потрепване от болка посегна към бедрото си, което, както и коляното, изглежда, я мъчеше страшно.
„Сега! Боли я, разсеяна е. Сега, гърлото!“ - Суон скочи напред и размаха лявата си разтворена длан към меката бледа кожа на гърлото ѝ.
Силна болка, каквато не бе изпитвал от години, обхвана ръката, с която беше замахнал.
Той бързо се отдръпна, взирайки се във вадичките кръв, която се стичаха по пръстите му, в проблясващата в ръката ѝ стомана, в спокойните ѝ очи. Не можеше да повярва.
Тя здраво стискаше джобно ножче пред себе си. Суон осъзна, че Сакс не беше притиснала бедрото си от болка, а беше търсила оръжието и го беше отворила. Не тя го беше намушкала, беше го направил сам - с бесния си удар, които се целеше в гърлото ѝ, той беше нанизал ръката си на острието.
Малкият ми касапин...
Сакс се отдръпна наведена като за бой с нож в улична битка.
Суон оцени щетите. Острието беше навлязло до кокал между палеца и показалеца му. Болеше адски, но раната беше повърхността. Сухожилията бяха непокътнати.
Той бързо извади своя „Кай Шун“ и зае поза, подобна на нейната. Обаче нямаше истински двубой. Той беше убил двайсетина човека с този нож. Тя вероятно беше добра, но ножът не беше основното ѝ оръжие. Суон тръгна напред с насочен нож, сякаш се канеше да изкорми провесен труп на елен.
Усещаше удобно и успокоително дръжката на японския нож, теглото, слабото проблясване, кованото острие.
Пое бързо към нея, като се целеше ниско и си представяше разреза - от корема до гърдите...
Но тя не отскочи назад, не се обърна, не побягна, както беше очаквал. Отстояваше позицията си. Оръжието ѝ, според него италианско, също беше насочено напред.
Очите ѝ шареха уверено по острието, по неговите очи, по тялото му.
Той спря, отстъпи няколко сантиметра и смени позата си, бършейки горещата кръв от лявата си ръка. После отново пристъпи бързо напред и се опита да нанесе удар, но Сакс предусети това, лесно избегна ножа, размаха джобното ножче и почти отряза парче кожа от бузата му. Знаеше какво прави, но по-обезпокоителното беше, че в очите ѝ нямаше несигурност, макар че болката беше очевидна.
„Накарай я да използва крака си. Това е нейната слабост“ - помисли си.
Суон замахна отново и отново, но не се опитваше да я намушка или пореже, а да я накара да отстъпи назад, да промени позата си и да натовари ставите си.