- Законите не включват съкращаване на процеса и своеволно екзекутиране на граждани - отвърна на огъня тя.
- В това, което правя, няма нищо своеволно.
- Нима? Вие убивате хора, които смятате, че ще извършат престъпление.
- Добре, госпожо прокурор. Ами полицаят на улицата? Вижда заподозрян в тъмна уличка да държи нещо, което прилича на пистолет. Ченгето има право да го убие, нали? Къде е вашият дълъг процес тогава, къде е благоразумното претърсване и конфискация, къде е правото да се изправиш срещу обвинителя?
- Но Морено нямаше пистолет.
- Понякога мъжът в тьмната уличка има само телефон, но така или иначе бива застрелян, защото сме избрали да дадем на полицията правото да преценява. - Той се изсмя смразяващо. - Кажете ми, не сте ли виновна за същото нещо?
- Какво имате предвид? - изстреля Лоръл.
- Ами моят подобаващ процес? Ами Бари Шейлс?
Тя се намръщи. Той продължи:
- Докато подготвяхте дело срещу мен, не ме ли проучвахте? Или Бари? Получихте ли поверителна информация от, да кажем, ФБР? Да не би „случайно“ да сте попаднали на засечена от Националната агенция по сигурността информация?
Последва неловко колебание. Дали тя се изчервяваше под бялата маска?
- Всяко доказателство, което представям в съда, е в съответствие с Четвъртата поправка.
- Не говоря за съда. Говоря за незаконно събиране на информация като част от разследване. Живеете в същия сив свят, в който и аз - усмихна се той.
Лоръл примигна. Не каза нищо.
- Виждате ли? И двамата интерпретираме, съдим, взимаме решения. Живеем в сив свят - прошепна той.
- Искате ли още един цитат, Шрив? Блекстоун: „По-добре десет виновници да избягат, отколкото един невинен да пострада.“ Това прави моята система - грижи се невинните да не свършат като жертви. Вашата не го прави. - Тя извади ключове от износената си чанта. - Ще продължа да ви наблюдавам.
- Тогава ще очаквам с нетърпение да се видим в съда, прокуроре.
Той се обърна и се върна при колата си. Седна спокойно на предната седалка, без да поглежда назад. Дишаше.
Зарежи.
Пет минути по-късно погледна телефона си, който вибрираше. На дисплея беше номерът на Рут.
- Здравей.
- Шрив, чух. Вярно ли е това за Спенсър?
- Страхувам се, че да. По-късно ще ти разкажа повече. Не искам да говоря по несигурна линия.
- Добре, но не ти звъня за това. Обадиха се от Вашингтон.
Вълшебника. Беше забравил за него.
- Той искаше да си уговори телефонен разговор с теб утре следобед.
Наказателният взвод не се ли събира на разсъмване?
- Добре - каза Мецгър. - Изпрати ми подробностите.
Изпъна се. Една от ставите му изпука.
- Рут?
- Да.
- Как звучеше той? - Последва пауза.
- Той... Не мисля, че беше много доволен, Шрив.
- Добре, Рут. Благодаря.
Той затвори и погледна към оживеното място на местопрестъплението в къщата на Спенсър Бостън. Киселите химични пари все още се носеха из въздуха и обграждаха колониалния дом и местността около него.
Пушек...
Значи това беше. Нямаше значение дали Морено е виновен или не. Вашингтон имаше куп причини да разпусне НРОС. Мецгър бе избрал за свой административен директор информатор, а за доставчик на охранително оборудване - корумпиран управител, който беше поръчвал изтезанията и убийствата на хора.
Това беше краят.
Мецгър въздъхна и включи колата на скорост, мислейки: „Съжалявам, Америка. Направих най-доброто, на което бях способен.“
Събота, 20 май
VII
Послания
93.
В девет в събота сутринта Линкълн Райм сновеше из лабораторията и диктуваше доклада с доказателства по делото „Уокър“ и споразумението, за което се беше договорил Суон.
Погледна календара си на големия монитор.
Операция, петък, 26 май. Бъди в болницата в девет сутринта.
БЕЗ алкохол след полунощ. Никакъв. Нито капка.
Усмихна се на втория ред, добавен от Том.
Къщата беше тиха. Болногледачът му беше в кухнята, а Сакс - в апартамента си в Бруклин. Имаше проблеми с мазето и чакаше работници. Щеше да се види с Нанс Лоръл по-късно днес - на питие и вечеря.
И да си поговорят за мъже...
Райм беше доволен, че противно на всякакви очаквания, жените бяха станали приятелки. Сакс нямаше много.
На входната врата се позвъни и Райм чу стъпките на Том, който отиваше към вратата. След малко се върна, съпровождан от висок мъж с кафяв костюм, бяла риза и зелена вратовръзка, чийто цвят не можеше дори да започне да описва.