- Не. Не искаме да размътваме водата, след като само Морено е споменат в заповедта за убийство, а те са косвени жертви.
Киселото изражение на Сакс сякаш казваше: „Въпреки че са също толкова мъртви, колкото и жертвата. Но не можем да объркваме скъпите съдебни заседатели, нали?“
- Дайте ми подробности за самото убийство - поиска Райм.
- Разполагаме с много малко. Полицията на Бахамите ни даде предварителен доклад и толкова. Не отговарят на обажданията ни. Знаем само, че Морено е бил в апартамента си в хотела, когато е застрелян. - Тя посочи мястото: - Апартамент 1200. Наричат я „стаята на смъртта“. Снайперистът е стрелял от открито на около два километра от хотела.
- Е, това се казва изстрел! - отбеляза Сакс с извити вежди. Тя беше добър стрелец, често се състезаваше и беше поставяла рекорди в Нюйоркското полицейско управление и в частни състезания, макар че предпочиташе пистолети пред пушки. - Наричаме това куршум за милиони. Рекордът за стрелба със снайпер е около два километра и половина. Който и да е стрелецът, със сигурност го бива.
- Е, това е добра новина за теб - продължи Лоръл. - Стеснява кръга на заподозрените.
„Така е“ - помисли си Райм.
- Какво друго знаем?
- Нищо.
Това ли беше всичко? Няколко имейла, изтекъл правителствен документ, името на един от заговорниците.
Очевидно липсваше онова, от което се нуждаеше най-силно: доказателство. То се намираше някъде на стотици километри под чужда юрисдикция - по дяволите, в друга страна.
Ето го и него, специалист по местопрестъпления без местопрестъпление.
9.
Шрив Мецгър седеше неподвижен пред бюрото си в Долен Манхатън, а ивица сутрешна слънчева светлина се отразяваше във високата сграда наблизо и падаше върху ръката и гърдите му.
Той се взираше в река Хъдсън и си припомняше ужаса вчера, докато четеше шифрирания текст от отдела за наблюдение към НРОС. Отделът не притежаваше повече умения от тези на ЦРУ и АНС, но не беше и толкова видим, следователно не беше спъван от неудобните разпоредби на Закона за наблюдение на чуждестранното разузнаване. Което пък означаваше, че качеството на информацията му е превъзходно.
Вчера, в ранната неделна вечер, Мецгър беше посетил футболния мач на дъщеря си срещу „Уолвъринс“ - труден противник. За нищо на света не би напуснал мястото си на трибуните с изглед към центъра на игрището.
С децата действаше внимателно, това поне беше научил прекрасно.
Но когато сложи очилата си с тънка рамка, след като избърса стъклата, и прочете объркващите, тревожни и съсипващи думи, Пушекът се появи бързо и неотстъпчиво, по-скоро гел, отколкото пара, и го обгради. Задушаваше го. Целият се разтрепери, стисна зъби и юмруци, сърцето му се сви.
Мецгьр си издекламира: „Мога да се справя. Това е част от работата. Знаех, че има риск всичко да се разкрие. Пушекът не те определя, не е част от теб. Можеш да го накараш да си отиде, ако искаш. Но трябва да го искаш. Просто го остави.“
Поуспокои се, отпусна юмруци и забарабани с пръсти по кокалестите си крака във всекидневни панталони (другите футболни бащи бяха с джинси, но той не бе намерил време да се преоблече, преди да отиде на мача). Мецгьр беше около метър и осемдесет и тежеше шейсет и осем килограма. Като момче беше дебел, но свали излишните килограми и повече не напълня. Оредяващата му кестенява коса беше малко по-дълга от приетото за правителствена служба, но така му харесваше.
Вчера, когато прибра телефона, дванайсетгодишната полузащитничка се беше обърнала към неговата трибуна и се беше усмихнала. И Мецгър ѝ се усмихна в отговор. Усмивката беше фалшива и може би Кейти го знаеше. Щеше му се да продават уиски, но това беше прогимназия в Бронксвил, Ню Йорк, затова кофеинът беше най-силното предложение в менюто, макар че бисквитките и блондинките от родителския комитет на “Удроу Уилсън“ също бяха много готини.
Както и да е, алкохолът не беше начин да прогониш Пушека.
Мисля, че ви вярвам, доктор Фишър.
Снощи се беше върнал в офиса и не си беше тръгвал, опитваше се да осмисли новините: някаква войнстваща заместник-прокурорка от Манхатън го беше погнала за смъртта на Морено. Понеже беше адвокат, Мецгьр прецени възможностите и знаеше, че най-голямото и сериозно обвинение би било в заговор.
Още по-изненадан беше, че областният прокурор е научил за убийството на Морено, защото някой беше издал заповедта за специална задача.
Шибан информатор!
„Предател. На мен, на НРОС и още по-лошо - на страната.“ О, това беше върнало Пушека. Беше си представил как пребива с лопата до смърт прокурора, който и да беше той или тя - никога не знаеше как ще се прояви гневът му. Тази фантазия, особено кървава и със страховит саундтрак, го озадачи и дълбоко го задоволи с колорита и трайността си.