Освен това беше добър в работата си. Симон завъртя глава; беше разбрал, че шефът му гледа навън, и веднага пристъпи към прозореца и надникна.
- Просто светкавица - обясни Морено.
Телохранителят предложи да спусне завесите.
- По-добре не.
Морено беше решил, че Едуардо де ла Руа, който беше долетял в икономична класа на свои разноски от града на хубавия въздух, заслужава да се наслади на красивата гледка. Като журналист, известен, че отразява истината, вместо да пише напудрени статии за корпоративни висшестоящи и политици, надали живееше в лукс. Морено реши да го заведе на хубав обяд в ресторанта на „Саут Коув Ин“.
Симон погледна още веднъж навън, върна се на стола си и взе списание.
- Може ли? - Де ла Руа включи диктофона.
- Разбира се. - Морено съсредоточи вниманието си изцяло върху журналиста.
- Господин Морено, вашето Движение за местна власт току-що отвори първото си представителство в Аржентина. Кажете ми как ви хрумна тази идея? С какво се занимава вашата организация?
Морено беше изнасял тази лекция десетина пъти. Променяше я в зависимост от конкретния журналист и публика, но основното беше простичко: да насърчи местните да отхвърлят правителството и корпоративното влияние на САЩ, като станат самодостатъчни, единствено с помощта на микрозаеми, микроземеделие и микробизнес.
- Противопоставяме се на американското корпоративно развитие. На правителствената помощ и на социалните програми, чиято цел в крайна сметка е да ни пристрастят към своите ценности. Не гледат на нас като на човешки същества; третирани сме като евтина работна ръка и пазар за американските стоки. Виждате ли порочния кръг? Нашите хора са експлоатирани в компании, собственост на американци, а след това са подмамени да купят продукти от същите тези компании - отвърна той на репортера.
- Писал съм много за бизнесинвестициите в Аржентина и в други южноамерикански страни. Знам, че движението ви също прави такива инвестиции. Човек би казал, че критикувате капитализма, но все пак се възползвате от него - каза журналистът.
Морено прокара пръсти през въздългата си, преждевременно прошарена черна коса:
- Не, аз критикувам злоупотребата с капитализма и в частност американската злоупотреба с капитализма. Използвам бизнеса като оръжие. Само глупаците разчитат единствено на идеология, за да постигнат промяна. Идеите са кормилото, а парите - витлата.
- Ще го използвам за заглавие. Чел съм, че според някои хора сте революционер - усмихна се репортерът.
- Аз съм просто бъбривец! - Усмивката угасна. - Но помнете ми думата, светът се съсредоточава върху Близкия изток и всички пропуснаха раждането на далеч по-мощна сила: Латинска Америка. Това представям аз. Новия световен ред. Не може повече да бъдем пренебрегвани.
Роберто Морено се изправи и пристъпи към прозореца.
Около дванайсет метра високо отровно дърво се извисяваше в градината. Той често отсядаше в този апартамент и много харесваше дървото. Всъщност изпитваше приятелски чувства към него. Отровните дървета са огромни, находчиви и поразително красиви. Обаче, както подсказва името им, са отровни. Полените или димът от изгарянето на дървесината и листата може да проникнат в белия дроб. Но все пак дървото храни красивата бахамска пеперуда, а белоглавите гълъби кълват плодовете му.
„Аз съм като дървото - помисли си Морено, - може би ще е добър образ за статията. И това ще спомена.“
Пак онзи проблясък.
За част от секундата редките листа на дървото потрепнаха и високият прозорец пред него експлодира. Стъклото се превърна в милион кристални снежинки, в гърдите му лумна огнено цвете.
Роберто се оказа на канапето, което се намираше на метър и половина зад него.
„Но... какво се случи? Какво е това? Губя съзнание. Губя съзнание. Не мога да дишам.“
Той се взря в дървото, което вече се виждаше много по-ясно без стъкло, което да пречи на гледката. Клоните се поклащаха от вятъра откъм водата..
Листата се приближаваха и отдалечаваха. Дървото дишаше вместо него, защото самият той не можеше, не и с този огън в гърдите. Не и с болката.
Около него се чуваха плач и викове за помощ.
Навсякъде имаше кръв.
Слънцето залязваше, небето потъмняваше. Не беше ли сутрин? Морено си представи жена си, сина си и дъщеря си. Мислите му постепенно изчезваха и накрая долавяше само едно: дървото.