Така беше на Карибите - имаше полиция, имаше и традиция. А второто отваряше възможност хора като Джейкъб Суон с една бала пари - естествено работодателят му разполагаше с много - да отива незабелязано, където е необходимо да бъде.
След работата с ножа, след кръвта той беше сигурен, че Анет не е казала на никого за него, за въпросите, които уж нехайно ѝ беше задавал преди седмица относно „Саут Коув Ин“, апартамент 1200, телохранителя на Морено и самия Морено. Всички тези факти можеха да бъдат свързани и това да доведе до силно компрометиращи заключения.
Беше използвал японските си ножове само няколко пъти, клъц, клъц... Вероятно дори не беше необходимо, понеже тя беше адски уплашена. Джейкъб Суон обаче беше много прецизен. Лесно можеш да развалиш деликатен сос, ако твърде бързо добавиш гореща течност към цвъртящата запръжка от брашно и масло. А случи ли се така, не можеш да го направиш. Беше въпрос на няколко секунди и на няколко градуса. Освен това човек не бива да пропуска възможността да усъвършенства уменията си. Така да се каже.
В момента излизаше покрай будката на изхода на паркинга, плати в брой и кара километър и половина по Гранд Сентрал, преди да спре и да смени регистрационните номера. След това продължи към къщата си в Бруклин.
Анет...
Клетата проститутка нямаше късмет, че се бяха срещнали, докато той планираше изпълнението на задачата си в „Саут Коув“. Провеждаше наблюдение, когато забеляза телохранителя на Морено, Симон Флорес, да говори с тази жена и да флиртува с нея. Явно излизаха заедно от някаква стая, а от езика на тялото им и от бърборенето той се досети какво са правили.
А, работещо момиче. Чудесно.
Той изчака час-два и после обиколи хотела нехайно, докато не я откри в бара, където тя си поръчваше разредени напитки и чакаше следващия си клиент като стръв на въдица.
Снабден с хиляда долара непроследими пари в брой, Суон с удоволствие заплува към нея.
След хубавия секс и още по-хубавата яхния той получи много солидни данни във връзка със задачата си. Обаче не беше очаквал да има разследване и не почисти изцяло подире си, както вероятно би трябвало. Затова се наложи второ пътуване до острова.
Успешно. И удовлетворително.
И ето че се върна в градската си къща в Хайтс, близо до Хенри Стрийт, и паркира в гаража на алеята. Захвърли сака си във вестибюла, съблече се и си взе душ.
Дневната и двете спални бяха обзаведени скромно, предимно с неособено скъпи антики и с няколко неща от „Икеа“. Изглеждаше като всяка друга ергенска квартира в Ню Йорк, с изключение на две неща: огромния зелен сейф за оръжие, където имаше пушки и пистолети, и кухнята. На която и професионален готвач би завидял.
Точно към тази стая се запъти той, след като се избърса и облече халат и джапанки. „Вайкинг“, „Миеле“, „Кичън Ейд“, „Събзиро“, отделен фризер, охладител за вино, печка с лъчиста нагревателна зона - сам си ги беше избирал. Неръждаема стомана и дъб. По цялата стена имаше шкафове със стъклени вратички, пълни с тенджери и различни други принадлежности. (Подобни рафтове до тавана са показни, но трябва ли да ти се налага да миеш съда, преди да сготвиш в него?)
Суон си направи кафе с френска преса. Зачуди се дали да си приготви и нещо за закуска, докато отпиваше от силното кафе без захар и мляко.
Спря се на яхния с месо и зеленчуци. Той обичаше предизвикателствата в кухнята и готвеше рецепти на великите кулинари като Хестьн Блументал или Гордън Рамзи. Докато служеше в армията, се връщаше от мисия и в квартирата си в Багдад готвеше за събратята си по оръжие, като използваше военния порцион и разни продукти, които купуваше от арабските пазари. Никой не го подкачаше за това. Първо, защото ястията винаги бяха превъзходни. И после, защото всички знаеха, че вероятно сутринта Суон е драл кожата от пръстите на някой бунтовник, за да изтръгне от него местонахождението на изчезнала пратка с оръжие.
А с такива хора се шегуваш на своя отговорност.
Сега извади половинкилограмов рибай стек от хладилника и разви бялата восъчна хартия. Лично беше приготвил това идеално като размери и форма парче месо. Всеки месец купуваше половин телешка плешка, съхранявана в специални хладилни помещения за хора като него - касапи аматьори. Посвещаваше цял един прекрасен ден на това да отделя месото от костта, да го оформя на филета, къси ребърца, дебели парчета, флейки, гърди.
Някои хора, които купуваха на едро, харесваха мозък, черва, шкембе и други дреболийки. Обаче на него това не му харесваше и той го пренебрегваше. Нямаше нищо морално или емоционално притеснително в тези части от животните, за Суон месото си беше месо. Беше просто въпрос на вкус. Кой не обича хрупкаво сотирани момици? Обаче повечето дреболийки бяха горчиви и обикновено създаваха повече ядове, отколкото удоволствие. Вонята от бъбречетата например се задържаше седмици наред в кухнята, а мозъкът беше твърде мазен и безвкусен (и тъпкан с холестерол). Не, времето, което Суон прекарваше облечен с престилка, боравейки с нож и трионче, беше посветено на класическите разрези, които той правеше като скулптор, за да постигне образци със съвършена форма, като същевременно остави възможно най-малко месо по костите. Това беше изкуство, не спорт.