И да бъдем честни, не се харесах, когато отговорих на нейния лош френски по начина, по който се говореше във Франция. Но аз трябваше да се опитам да се погаждам с тях, защото щях да бъда тяхна снаха, ако наистина този ден дойдеше. Три месеца минаха, откакто бях пристигнала в америка и още не бях омъжена.Живеехс Карл, а визата ми изтичаше. Обърнах му внимание, че ако не се оженим бързо, аз ще трябва да си замина, но това не го накара да побърза.
- Намери си работа в някое консулство и ще получиш дипломатическа виза - каза той.
И така, аз се настаних на работа в едно чуждо консулство и добре направих, защото вече ми трябваха пари. Скоро след пристигането си тук научих, че Карл, който харчеше нашироко в Южна Африка, беше човек, на чиято сметка се водеха много разходи. В Ню Йорк нямаше нито богати обеди, нито подаръци. Карл беше толкова стиснат, че не си плащаше даже сметките от химическото чистене. Плащаше за храната и наема, но всичко останало беше за моя сметка. Един път даже се развика, когато видя, че пращам пари на семейството си.
- Карл, моите родители ми дадоха добро образование, - напомних му аз. - Аз съм учила музика, говоря 7 езика и съм обиколила цяла Европа с тях. Те ми дадоха най-доброто което можаха и защо трябва да ги изоставям сега, след дългото боледуване на татко, което ги остави в лошо финансово състояние.
И аз продължих да им изпращам по нещо от заплатата си, всяка сед мица. Едно друго откритие, което ме разтревожи, беше антисемитизма на Карл. Знаех, че майка му е преминала към презвитерианската религия, а и Карл изглежда правеше всичко възможно, за да скрие, че има евреи в рода си. Той, даже беше член на Ню Йоркския атлетически клуб, за който се предполагаше, чее антисемитски, и веднъж, когато ме заведе там на състезание по фехтовка, ме накара да скрия своя медалион със звездата на Давид.
- Скрий го под пуловера си - пошепна той - и няма да разберат изобщо, че си еврейка, защото нямаш вид на такава.
Друг път, когато ни идваха гости на вечеря, той ме караше да крия това, което ми беше най-скъпо - една ценна медна менора, която беше подарък от моето семейство и единственото притежание със сантиментална стойност, което имах в тази страна. В последния момент преди идването на гостите, тойпроверяваше дали менората не е на видно място. - Прибери тази свещ в някое чекмедже - казваше той, което замен беше като погребване на собствената ми гордост. След 6 месеца престой в америка,въпросът за женитбата се обсъждашевсе по-рядко и вече не смеех да го споменавам от страх, че той ще се развика.
Начинът по който живеехме започна да ме подтиска и ми се искаше да си подредя живота. Спомням си как през пролетта се разхождахме из централния парк, гледах бременните жени и брачните двойки и тайно им завиждах, защото живееха законно със своите съпрузи и можеха да сисъздадат семейство така, както трябва. А аз? Живеех като жена на Карл по божия закон. Бих се радвала да си имаме бебе с Карл. Бях сигурна, че то ще бъде хубаво, с прекрасни очи и здраво тяло като неговото. Исках да имаме първо момче, а след това момиче. Някоя нощ, пламнал от страст, Карл даже казваше:
- Скъпа, не използувай предпазител днес, искам направя бебе. Не го слушах, защото колкото и да ми се искаше, не биваше да имам дете, без да съм омъжена. И не използувах това като оръжие, за да го накарам да се омъжи за мен, защото винаги, когато споменавах за женитба през тези дни, той се нахвърляше върху мен, като казваше:
- Не насилвай нещата!
По това време открих и нещо, което изобщо не подозирах преди това - че току-що се е развел официално с първата си жена. Пламенните думи на Карл бяха само думи - без реална стойност - това открих един път, когато мензисът ми закъсня с 3 седмици. Още не бях ходила на лекар, но казах на Карл, че ми се повдига. Той побесня и се разкрещя, че не иска да бъде насилван да прави каквото и да е, и настояваше за аборт. Това беше последното, което бих направила. Никога не бих убила нищо в себе си, което щеше да стане човешко същество, особено когато бащата е единствения човек, когото обичах и за когото смятах да се омъжа.
Карл продължаваше да ме обсипва с такива оскърбителни и грозни думи, че аз тихичко отидох в банята и изгълтах една шепа хапчета за сън. Когато се върнах в стаята, той продължи да се държи жестоко и обидно, но аз не можех вече да отговарям, защото устата ми беше започнала вече да се схваща, а тялото ми да омеква. След това всичко се замъгли, когато се довлякох до балкона и се покатерих на перилата. Далеч долу, тъмнината на Манхатън ме зовеше с пайети черно кадифено ложе. Тогава Карл разбра докъде ме е докарал и започна да ме моли да не скачам: