На върха на своята много успешна медицинска кариера, той притежаваше голяма болница в източните холандски колонии и по-късно разбрах, че сме имали 2 къщи като дворци, едната в сорабайя, а другата - в хълмистата курортна област край бандунг и двете обслужвани от много слуги. Но ние сме загубили всичко това, когато японците нахлули на острова и хвърлили моите родители и тяхното новородено бебе, т.е. мен, в концентрационен лагер. През трите години на японската окупация, баща ми е понесъл много изпитания и мъчения от ръцете на поробителите. Престъплението му е било не само, че е бил холандец, но и че е бил евреин.
Малко хора разбират, че японците в югоизточна азия са били не по-малко антисемити от германците в европа. Блокът, в който сме били затворени, имал голяма табела с надпис “бранкса йехуди”, което на малайски значи евреи. И майка ми е била измъчвана, макар че не е била еврейка, за това че е извършила престъплението да се омъжи за евреин. Веднъж я затвор- или в малка дървена барака, пълна с трупове, където било горещо като в пещ, за около 5 дни, защото изпаднала в истерия и искала допълнителни дажби ориз и вода, защото аз съм била много болна от треска и дезинтерия.
Понякога баща ми бил окачван за китките си на някое дърво, с крака на 1 инч от земята, на изгарящото тропическо слънце. Навярно не са го оставяли да умре, само защото са имали нужда от неговите услуги. Накрая го отделили от нас, в отделен блок, където бил назначен за лагерен лекар на хиляди жени и деца. Във военно време и това може да бъде истинско мъчение, особено за човек, който не понася гледката на човешките страдания. По-късно той ни каза, че едва не полудял през това време, от тревога за съдбата на жена си и детето си. И като ирония на съдбата, той пак ме е видял, но не като баща, а като лекар. Това било две години и половина след нашата раздяла. По това време, майка ми и аз сме били освободени и сме живеели близо до сора байя, с приятелско белогвардейско семейство.
Един ден, аз съм паднала от дърво и съм си разпрала мускула на крака. В отсъствието на майка ми, един изплашен слуга ме завел при лекаря на концлагера. След като оперирал крака ми - и до днес имам белег - мен ме откарали у дома и чак тогава някой му казал, че току-що е оперирал собствената си дъщеря.
- Това русо, зеленооко ангелче е било моята дъщеря? Не мога да повярвам. - Отвърнал той радостно - последният път, когато я видях, тя беше мъничко бебе със сини очи и тъмна коса.
Но той поне бил спокоен, че сме живи и здрави. Когато войната свършила, семейството ни най-после се събрало от- ново. Макар че новото правителство не върнало всичките ни пари и имущество, ние сме се върнали в амстердам, за да започнем всичко от- ново. Баща ми вече прехвърлил четиридесетте години, бил човек не само с голяма душевна сила, но и упорит в труда и, с помощта на известна финансова подкрепа от холандското правителство, скоро си изградил хубава практика.
След време той спечели такава широка репутация като лекар, че при него идваха пациенти от цяла европа. Но той никога не си върна предишното финансово състояние, но не мисля, че това особено го тревожеше. Той не беше от хората, създадени за милионери. Той беше се посветил на медицината и много повече се интересуваше от пациентите си, отколкото от парите им. Неговите пациенти, за него бяха даже по-важни от собственото му семейство. Понякога, той е отлагал ходенето ни на курорт, ако някой пациент е имал нужда от него. По всяко време той се грижеше за своите болни, с което, понякога отчайваше майка ми. Особено ако баща ми се грижеше за някоя очарователна жена, на която и няма нищо, освен въображаеми болки в стомаха. И копнеж по моя баща. Една от пациентките на баща ми беше похотлива секс-бомба, на около 24 години, която аз и майка ми наричахме “горчицницата”, просто защото работеше във фабрика за горчица.
Отначало, той я лекуваше от астма, но и, както майка ми откри по-късно, и от свръхактивни полови влечения. Очевидно малката афера на баща ми с момичето от фабриката за горчица, се хвърли а очите на мама, когато тя видя палто от визон, вписано от него в счетоводната му книга. Не много хитро от негова страна. От тогава нататък, всеки път, когато “горчицницата” идваше на преглед, което беше след работа, вечер, майка ми си намираше някакъв претекст да влезе в кабинета на баща ми, който беше свързан с нашата къща.