Каква неприятност имате? - Попитаха двамата ирландски полицаи. Сякаш не виждаха сами. Очите ми бяха станали на цепнатинки, от носа ми шуртеше кръв, а устата ми беше 3 пъти по-голяма. Имах такъв вид, сякаш се бях била 5 рунда със сони листън.
- О, нищо особено, господа офицери - казах аз - просто малка семейна кавга. Приятелят ми е препил и затова е малко свадлив. Ако това беше семейна кавга, сигурно сме приличали на семейство Мюнстер, защото точно на средата на стаята, на видно място беше пазарската ми чанта и много камшици, окови и белезници пръснати около нея. Опитах се да ги прибера, но тялото ми така ме болеше, че беше невъзможно. Сара разбра, какво искам да направя, смете всичко набързо и го прибра в едно долапче.
- В такъв случай, ще го съдите ли? - Попитаха фантетата. Как можех да го съдя? При работата, която вършех, можех да бъда обесена на кулата на Емпайр Стейт Билдинг и пак не можех да съдя никого.
- Не, благодаря ви господа, но ако го изведете от тук, ще ви бъда много благодарна.
Когато полицаите си отидоха и шокът премина, започнах наистина да изпитвам съжаление към себе си. Косата ми падаше на големи кичури и кошчето за хартия почти се напълни с нея. Един зъб ми беше счупен, проклетникът беше насинил влагалището ми от жестоко блъскане и вътре в корема си, имах усещането, че съм родила динозавър. До тогава бях запазила самообладание, но вече не можех да издържам, имах нужда да се опра на нечие рамо, затова се обадих на приятеля си. След половин час, Лари дойде и ме заведе в спешното отделение на една болница. Като си спомня, какво преживях там, струва ми се, че щеше да бъде по-добре да си бях седяла у дома. В болницата седяхме половин час, докато някой благоволи да види какво ми е. След около още един час дойде лекар, почука ме по коляното, почука ме по главата, по носа и каза “рентген”. Отведоха ме в стая, където един дребничък рентгенолог - испанец с черни мустачки ми каза да облека една лигнинена рокля, която се отваря отпред и да застана пред рентгена. Докато се събличах, той ме гледаше и не вярваше на очите си, като виждаше колко съм бита:
- Боже мой, какво ви се е случило? - Каза той. По дяволите, помислих си, на него мога да кажа истината с 2 думи, не повече, за да получа малко съчувствие.
- Ами, една извратена сцена. Аз обичам да превръщам хората в свои роби, но този път робът стана господар. Но този път не получих съчуствие. Когато го погледнах с крайчеца на подутото си око, видях, че панталоните му са станали на голяма палатка.
- Преди да започнем, - каза той, с мазна усмивка - какво ще кажете за едно минетче? След всичко, което бях преживяла, липсваше ми само този надървен рентгенов техник, в 5 сутринта!
- Малкият, гледай си работата, по едно животно на нощ ми е достатъчно!
- Ако ми направите минет, ще ви направя рентгеновите снимки безплатно, иначе ще ви струват 100 или 150 долара - настояваше той.
- Остави тази работа, Чарли, чупи се, гледай си работата и ми изпрати сметката след това! Техникът изглеждаше съкрушен и разочарован, но не съвсем обезкуражен: - Е, добре, - каза той - но ще ми дадете ли вашата картичка?
Глава 11
Приказка за големи или фантазията и аз
- Аз съм графиня, омъжвала съм се четири пъти и просто се къпя в пари, оставени ми от трима съпрузи, които починаха по тайнствен начин - разказвам аз на мъжа, който седи, официално облечен в моята стая. - Четвъртият ми съпруг е болен и навярно няма да доживее до разсъмване. - Да, да, продължавайте, продължавайте - подканя ме той нетърпе- ливо с тънък, писклив глас - какво се случи с тези мъже? Кажете ми! - Първият, горкичкият се удави пред очите ми в морето при довил. Аз… А-а… Държах главата му под водата. Вторият, мир на праха му, почина от мъчителна смърт, когато в спалнята му избухна пожар и аз не успях да отворя вратата за да излезе. - Третият? - Подпитва той. - Падна в една пропаст в Швейцария. Аз стоях точно зад него и видях как стана това. Докато аз преда нишката на разказа, мъжът седи като омагъосан. Костеливата му ръка, трепереща от първия етап на паркинсонова болест, се плъзга в джоба му и започва да опипва члена. Ханс Кристиан Андерсен, както обича той да го наричат, е потомък на най-богатите корабовладелски фамилии в америка. Той също е един от най-разточителните чудаци, които съм срещала. Чудаците или болезнените типове са извратени, предпочитащи много по-екзотично или изобретателно унижение от обикновените мазохисти.