И ето ги тези неудачници се тълпят наоколо и обсъждат какви са възможностите на новото младо поколение. Лешояди!
Как му се искаше да го обсъждат него самия.
Джордж тръгна покрай опашката объркан, стараейки се да заобикаля натрупалите се хора. По време на полета със стратоджета закуси и сега не чувстваше глад. Но го обзе страх. Намираше се в един огромен град, сред суматохата в началото на олимпийските състезания. Стълпотворението му осигуряваше надеждна защита, разбира се. Никой не се интересуваше от Джордж.
Никого не го бе грижа. Дори и Домът, помисли си той с горчивина. Там се грижеха за него като за болно коте, но ако изведнъж болното коте скочи и се запилее нанякъде, тогава какво? Ами много лошо е, но какво могат да направят?
А сега, като е в Сан Франциско, какво постигна? Мислите му се удряха безпомощни в някаква стена, която ги спираше. Да се запознае с някого? С кого? Как? Къде ще отседне? Парите, които му останаха, бяха нищожни.
Веднага му дойде наум позорната мисъл да се върне. Би могъл да отиде в полицията… Тръсна глава енергично, сякаш водеше спор с някакъв противник от плът и кръв. Тогава погледът му попадна на една дума, която блестеше на таблото — Металургия. С по-малки букви бе изписано „Цветни метали“. А в дъното на дълъг списък с участниците се появяваше подвижният надпис „Спонсор — Новиа“.
Всичко това предизвика болезнени спомени в Джордж: видя самия себе си да спори с Тревелян; толкова бе сигурен, че ще стане програмист, толкова бе сигурен, че един програмист стои над един металург, толкова бе сигурен, че върви по верния път, толкова бе сигурен, че е умен…
Толкова умен, че се наложи да се хвали на онзи ограничен, отмъстителен Антонели. В мига, когато повикаха Джордж и той остави сам изнервения Тревелян, той бе толкова уверен в себе си, така наперен.
Момчето нададе неволно неясен, остър възглас. Някой се обърна и го изгледа, после побърза да се отдалечи. Хората профучаваха край него, блъскаха го насам-натам. А той стоеше, забил поглед в таблото, зяпнал от учудване.
Сякаш таблото бе отговорило на мислите му. Джордж си бе казал така настойчиво „Тревелян“, че изглеждаше от ясно по-ясно таблото да му отвърне „Тревелян“.
Но там наистина пишеше „Тревелян“. При това „Арманд Тревелян“ (Стаби мразеше малкото си име, сега то сияеше пред очите на всеки) и родното му място. На всичкото отгоре Трев искаше Новиа, стремеше се към Новиа, настояваше за Новиа, а това съревнование бе спонсорирано от Новиа.
Значи това трябваше да е Трев, доброто приятелче Трев. Почти без да се замисли, Джордж потърси указанията как да стигне до мястото на състезанието и се нареди на опашка за регулярния въздухоплавател.
После си помисли с тъга: „Трев успя! Искаше да стане металург и успя!“
Студени тръпки пронизаха Джордж и той се почувства по-самотен отвсякога.
Пред входа на залата се виеше опашка. Явно състезанията по металургия на Олимпиадата бяха вълнуващи, а борбата — гореща. Така поне твърдеше осветеният небесносин надпис над залата, а и натрупалите се хора, изглежда, мислеха по същия начин.
По цвета на небето Джордж разбра, че е възможно да завали дъжд, но в Сан Франциско бе задействано защитно устройство над целия град от залива до океана. То струваше много пари, разбира се, но всички разходи бяха оправдани, щом ставаше дума за удобството на представителите от извънземните светове. Те винаги пристигаха за Олимпиадата. Харчеха с широка ръка. А за всеки осигурен работник и Земята, и местното управление получаваха такса от планетата, която бе спонсор на Олимпиадата. Тя плащаше, за да напомня на извънземните, че всеки отделен град е приятно, специфично място, на което могат да наблюдават Олимпиадата. Сан Франциско знаеше какво прави.
Както стоеше замислен дълбоко, Джордж изведнъж усети лек натиск по гърба си и чу нечий глас:
— На опашката ли сте, младежо?
Хората пред него се бяха предвижили, без той да забележи, разстоянието помежду им се бе увеличило доста. Момчето пристъпи бързо напред и измърмори:
— Извинете, сър.
После усети внимателния допир на нечии пръсти по лакътя си и се огледа плахо.
Мъжът зад него му кимна шеговито. Косата му бе стоманеносива, изпод сакото му се виждаше старомоден пуловер с копчета от яката до долу.