Но компютърните програмисти от година на година, от столетие на столетие ставаха все по-търсени. Необходимостта от уменията им никога не достигаше апогея си, на пазара не се усещаше вопиюща нужда от тях, но търсенето им непрекъснато растеше с появата на всеки нов свят и с усложненията в по-старите светове.
Джордж и Стаби Тревелян водеха безкраен спор за това. Задължително като за най-добри приятели техните спорове трябваше да са безкрайни, язвителни, и разбира се, нито един от двамата не можеше да убеди другия, нито се оставяше да бъде убеден от доводите на приятеля си.
Но пък бащата на Тревелян бе специалист в металургията, той бе работил на един от далечните светове, дядо му също бе дипломиран металург. Самият Стаби възнамеряваше да последва техния пример, да запази семейната традиция и бе твърдо убеден, че всяка друга професия е по-малко достойна за уважение.
— Метал ще има винаги — каза веднъж той, — за отливането на сплави до най-голяма точност се иска талант, после наблюдаваш как постройките растат. А какво прави програмистът? Седи пред кодера по цял ден и подава информация на някаква глупава машина, дълга цяла миля.
Още на шестнайсет години Джордж разсъждаваше твърде рационално. Тогава той отговори:
— Ще дойде време и милиони металурзи заедно с тебе ще бъдат навън.
— Защото професията е хубава. Най-хубавата.
— Но там е голямо стълпотворение, Стаби. Ти може да си някъде в края на опашката. Всеки свят е в състояние да подготви свои собствени металурзи, а пазарът за изявените специалисти от Земята не е много голям. Предимно малките планети имат нужда от тях. Знаеш ли какъв процент от дипломираните металурзи получават направление за цивилизациите от клас „А“? Аз проверих. Само 13,3 на сто. Това означава, че имаш седем възможности от осем да те забият в някой свят, където наскоро са прокарали водопровод. Възможно е дори да те забият на Земята, 2,3 на сто отиват там.
— Няма нищо срамно в това да живееш на Земята — Тревелян изведнъж доби войнствен вид. — Земята също се нуждае от техници. От специалисти — момчето подчерта последните си думи, защото дядо му бе работил на Земята, после поглади с палец горната си устна, сякаш приглаждаше още непоникналите си мустаци.
Джордж знаеше какъв е бил дядото на Тревелян и имайки предвид колко обвързани са неговите собствени предци със Земята, нямаше никакво желание да му се надсмива. Само отбеляза дипломатично:
— Нито една интелектуална дейност не е срамна. Разбира се, че не. Но хубаво е все пак човек да попадне в някой свят от клас „А“, нали?
Да вземем програмистите. Само световете от клас „А“ имат такъв тип компютри, които наистина се нуждаят от първокласни програмисти, които са без конкуренция. Пък и тестовете за програмисти са сложни, не са за всеки. Тези светове имат нужда от повече програмисти, отколкото са в състояние да осигурят собствените им народи. Статистика — нищо друго. Твърди се, че има само един първокласен програмист на един милион. За свят с население от десет милиона са нужни двайсет специалисти, налага се да ги търсят на Земята — от пет до петнайсет човека. Така ли е?
А знаеш ли колко дипломирани програмисти са заминали за планетите от клас „А“ само през миналата година? Ще ти кажа. Всички до един. Ако си програмист, значи си избран. Да, сър.
— Щом като само един на един милион се справя най-добре, кое те кара да мислиш, че ти ще бъдеш този щастливец? — намръщи се Тревелян.
— Аз ще се справя — отговори Джордж предпазливо.
Той никога не посмя да каже на никого, нито на Тревелян, нито на родителите си, кое му даваше такава увереност. Не се тревожеше ни най-малко. Просто бе уверен в себе си (после в онези дни на безизходица това усещане се оказа най-тежкото възпоминание за него). Той бе така сляпо уверен в себе си, както и едно осемгодишно хлапе пред Деня на четенето… безметежното детство преди Деня на образованието.
Разбира се, Денят на четенето беше по-различен. От една страна, заради самото детство. Едно осемгодишно момче се справя без усилие с доста необичайни неща. Става на осем години и макар че дотогава няма представа от буквите, на следващия ден вече може да чете. Ей така. Толкова естествено, колкото е сиянието на слънцето в зноен ден.