— Какво си правил? — докторът изглеждаше явно удивен и на Джордж му стана приятно от това.
— Четох за програмирането, сър. Купих си учебник по специалността и я изучавах.
— Учебник за дипломирани програмисти?
— Да, сър.
— Но ти не би могъл да я разбереш.
— В началото не я разбирах. Купих си други учебници по математика и електроника. Усвоих всичко, което можах. Все още не зная много, но то е достатъчно, за да реша, че имам сили да се справя с тази професия. (Дори и родителите му не бяха намерили онова скривалище за учебници, нито знаеха защо прекарва толкова много време в своята стая и какво точно се случва, когато синът им не спи.)
— С каква цел го направи, синко? — докторът подръпваше увисналата си двойна брадичка.
— Исках да съм сигурен, че ще ми е интересно, сър.
— Ти със сигурност знаеш, че да ти е интересно още не означава нищо. Ти може и да си погълнат от тази дисциплина, но ако строежът на твоя мозък е по-подходящ за нещо друго, то ти ще се занимаваш с нещо друго. Знаеш го, нали?
— Казаха ми — призна тихо Джордж.
— Ами тогава повярвай. Това е истината.
Момчето мълчеше. Доктор Антонели продължи:
— А може би ти вярваш, че изучаването на някакъв предмет ще насочи дейността на мозъчните клетки в негова насока, като в онази теория, според която бременната жена трябвало единствено да слуша непрекъснато класическа музика, за да роди готов композитор. Вярваш ли й?
Джордж се изчерви. Той наистина смяташе така. В него се бе загнездило сигурното усещане, че насочвайки дейността на мозъка си непрекъснато в желаната област, ще вземе сериозна преднина за подготовката на своя избор. До голяма степен неговата увереност почиваше точно на тази мисъл.
— Аз никога… — той се опита да обясни намеренията си, но не успя.
— О-о-о, така не става. За бога, младежо, твоята мозъчна дейност е закодирана още от рождение. Тя може да бъде променена от някакво сътресение, което да е толкова силно, че да разруши мозъчните клетки, от кръвоизлив, от тумор или от цялостна инфекция… и всеки път положението да става от лошо по-лошо. Но насоката на мозъчната дейност не може да бъде повлияна от твоето мислене, от избирателното мислене — Антонели изгледа замислен Джордж и запита: — Кой ти каза да го правиш?
Джордж се притесни още повече, преглътна и каза:
— Никой, докторе. Идеята е моя.
— Кой знаеше, че го правиш?
— Никой. Докторе, аз не исках да направя нещо лошо.
— Ама кой говори за нещо лошо? Аз бих казал, че е безполезно. Защо си го таил в себе си?
— Аз… аз си помислих, че те ще ми се присмиват.
(Момчето си спомни изведнъж последната словесна престрелка с Тревелян. Джордж много предпазливо бе споменал пред него за своята идея като за нещо съвсем далечно в периферията на мозъка си, относно възможността да го подхранва сам, за да научи нещо повече за избраната от него професия, така да се каже, да го захранва малко по малко. Подигравките на Тревелян нямаха край: „Джордж, ти скоро ще започнеш сам да обработваш кожата за обувките си и ще тъчеш платното за ризите си.“ Тогава благодари сам на себе си, че не разкри своята тайна.)
Доктор Антонели прехвърли с мрачно изражение на лицето парчетата филмова лента от една позиция в друга, после каза:
— Хайде да ти направим някои изследвания. Това тук не ми говори нищо.
Жиците бяха закрепени за слепоочията на Джордж, разнесе се жужене. И отново в съзнанието му избухна яркият спомен отпреди десет години.
Лепкава, студена влага покри дланите му, сърцето му започна да бие силно. Не трябваше да казва на доктора за тайното си четиво.
Всичко заради това пусто негово тщестлавие, мислеше си Джордж. Искаше му се да се покаже колко е предприемчив, как пъка от инициатива. А вместо това се бе представил като суеверен и непросветен, дори предизвика враждебното отношение на доктора към себе си. (Можеше да каже, че докторът го намрази, защото, виждате ли, умното момче е решило да се издигне.)
И сега, когато сам се доведе до това нервно състояние, беше сигурен, че апаратурата няма да покаже нищо смислено.
Не разбра в кой момент докторът е махнал жиците от слепоочията му. Образът на Антонели, който го наблюдаваше умислен, замъждука изведнъж в съзнанието му и се оказа, че това е всичко, жиците вече ги нямаше. Джордж дойде на себе си с болезнено усилие. Той напълно се бе отказал от амбицията си да стане програмист. В рамките на десет минути тя бе изчезнала.
— Предполагам, че не съм — промълви той унило.
— Не си какво?
— Не съм програмист.
Докторът потърка носа си и каза:
— Вземи си дрехите, всички вещи и иди в отделение 15-С. Твоите папки ще те чакат там. А също и моят доклад.