— Не знам. Не знам — рече редакторът. — Да почакаме до утре, когато ще дойде истинският професор Трубочкин и сам ще ни обясни всичко. Сега и аз нищо не разбирам.
Писателят Колпаков, художникът Тутин и редакторът на „Чиж“ седяха в редакцията и чакаха прочутия професор, който знае абсолютно всичко.
Професорът беше обещал да дойде точно в 12 часа, но вече удари два, а него го нямаше.
В два и половина телефонът в редакцията се раззвъня. Редакторът вдигна слушалката.
— Слушам — каза редакторът.
— Ба-ба-ба-ба-ба — чуха се страшни звуци, подобни на топовни гърмежи.
Редакторът извика, изпусна слушалката и се хвана за ухото.
— Какво става? — викнаха писателят Колпаков и художникът Тутин и се спуснаха към редактора.
— Оглуши ме — рече редакторът, като чистеше с пръст ухото си и си тръскаше главата.
— Бу-бу-бу-бу-бу! — се чуваше от слушалката.
— Това пък какво е? — попита художникът Тутин.
— Кой го знае! — викна редакторът и продължи да тръска главата си.
— Чакайте — каза писателят Колпаков. — Струва ми се, че различавам някакви думи.
Всички млъкнаха и се заслушаха.
— Бу-бу-бу… бъда… бу-бу… бива… бол… балу… ту-бу-бу! — се носеше от телефонната слушалка.
— Някой като че говори с нечувано страховит бас! — викна художникът Тутин.
Редакторът събра длани във фуния, приближи ги до телефонната слушалка и викна:
— Ало! Ало! Кой е?
— Великанът Бобов-бов-бов-бов! — се дочу от слушалката.
— Какво? — учуди се редакторът. — Че нали великани не съществуват.
— Не съществуват, ама аз съм великанът Бобов — отвърна гръмовно слушалката.
— И какво искате от нас? — попита редакторът.
— Нали чакате професор Трррррубочкин? — попита гласът от слушалката.
— Да, да, да! — зарадва се редакторът. — Той къде е?
— Хра-хра-хра-хра! — закиска се слушалката толкова силно, че на редактора, на писателя Колпаков и на художника Тутин им се наложи да си запушат ушите.
— Аз, аз хра-хра-хра залових професор Тррррубочкин! И няма да го пусна при вас — при вааас! — викаше странният глас от слушалката.
— Професорррр Тррррубочкин е мой лекар ар-ар-ар, рик ерик кикирик… — изтрещя нещо и изведнъж утихна. От телефонната слушалка излизаше дим.
— Този страшен великан викаше толкова силно, че май развали телефона — рече редакторът.
— Ама какво е станало с професора? — попита писателят Колпаков.
— Трябва да спасим професора! — викна редакторът. — Спешно да му се притечем на помощ!
— Само че къде? — попита художникът Тутин. — Дори не знаем къде живее този великан Бобов.
— И какво да правим? — зачуди се писателят Колпаков.
Изведнъж телефонът отново иззвъня.
— Не е развален! — възкликна редакторът и се спусна към телефона.
Редакторът вдигна слушалката и тутакси пак я пусна на вилката. После пак я вдигна и викна в нея:
— Ало! Слушам ви — и отскочи поне на пет крачки.
В слушалката нещо тихо прещрака. Редакторът се приближи и я допря до ухото си.
— Обажда се Федя Кочкин — чу се от телефонната слушалка.
— Да, да, чувам ви! — викна редакторът.
— Професор Трубочкин е попаднал при великана Бобов. Тичам да го спасявам. Очаквайте да ви позвъня. Дочуване.
И редакторът чу как Федя Кочкин затвори телефона.
— Федя Кочкин отива да спасява професор Трубочкин — каза редакторът.
— А ние какво да правим? — попита писателят Колпаков.
— Не ни остава друго, освен да чакаме.
Секретното писмо
Аз, писателят Колпаков, току-що получих телеграма от Федя Кочкин. Федя съобщава, че е открил професор Трубочкин и великана Бобов и вдругиден ще ги доведе в редакцията. Казах го само на художника Тутин. Никой друг не знае за това. Мълчете си и вие, деца, не казвайте никому, че професор Трубочкин скоро ще дойде в редакцията. Как само ще се почудят всички! А какво стана после, ще ви разкажа в 12-и брой на „Чиж“.
В редакцията на „Чиж“ цареше страшен хаос. Масите, столовете, подът и подпрозоречните дъски бяха затрупани с писма, пълни с читателски въпроси към професор Трубочкин.
Редакторът седеше върху вързоп с писма, похапваше си хляб с масло и се чудеше — как може да се отговори на въпроса: „Защо крокодилът е по-нисък от хипопотама?“
Внезапно в коридора се разнесоха шум и тропот, вратата се отвори и в редакцията се втурнаха писателят Колпаков и художникът Тутин.
— Ура! Ура! — развика се художникът Тутин.
— Какво става?
В този момент вратата се отвори отново и в стаята влезе момче в сиво яке.
— Този пък кой е? — недоумяваше редакторът.