ТАДЕУШ ДОЛЕНГА-МОСТОВИЧ
ПРОФЕСОР ВИЛЧУР
Книга първа
Знахар
Първа глава
В операционната зала цареше пълна тишина. Понякога я нарушаваше острото издрънчаване на металните хирургични инструменти върху стъклената плоча. Въздухът, нагорещен до трийсет и седем градуса по Целзий, беше наситен със сладникавата миризма на хлороформ и суровия дъх на кръв, които проникваха през маските и пълнеха дробовете с непоносима смес. В дъното на залата една от медицинските сестри припадна, но никой от присъствуващите не можеше да се откъсне от операционната маса, за да я свести. Не можеше и не искаше. Тримата асистиращи лекари не отделяха напрегнатите си погледи от зейналия червен отвор, над който бавно и сякаш непохватно се движеха едрите, с дебели пръсти ръце на професор Вилчур.
Всяко най-малко движение на тези ръце трябваше да бъде разбрано веднага. Всяко промърморване от време на време изпод маската беше разпореждане, разбираемо за асистентите и моментално изпълнявано. Ставаше въпрос както за живота на пациента, така и за нещо много по-важно — да успее тази безумна, безнадеждна операция, която можеше да се превърне в нов голям триумф на хирургията и да донесе още по-голяма слава не само на професора, не само на клиниката и учениците му, но и на цялата полска наука.
Професор Вилчур оперираше тумор на сърцето. Държеше го с лявата си ръка и с ритмично движение на пръстите постоянно го масажираше, понеже отслабваше все повече. През тънката гумена ръкавица той усещаше всяко потрепване, всяко леко бълбукане, когато клапите отказваха да се подчинят, и с изтръпналите си пръсти ги принуждаваше да работят. Операцията продължаваше вече четирийсет и шест минути. Доктор Марчевски, който следеше пулса, за шести път набиваше под кожата на пациента иглата на спринцовката с камфор и атропин.
В дясната ръка на професор Вилчур един след друг проблясваха ланцети и екартьори. За щастие туморът не бе проникнал дълбоко в сърдечния мускул, а имаше формата на нисък правилен конус. Животът на човека можеше да бъде спасен. Само да издържи още осем-девет минути.
И все пак никой друг не се осмели! — помисли си с гордост професорът.
Да, никой, нито един хирург в Лондон, Париж, Берлин или Виена. Докараха го във Варшава, бяха се отказали и от славата, и от огромния хонорар. А с тези средства той можеше да построи нов корпус на клиниката, пък и нещо не по-малко важно — да изпрати Беата и малката на Канарските острови. За цялата зима. Тежко ще му бъде без тях, но това ще им подействува чудесно. Напоследък нервите на Беата…
Синкаво-розовата възглавница на белия дроб се изду от спазматично вдишване и рязко се сви. Втори, трети път. Парченцето живо месо в лявата длан на професора затрепери. Няколко капки кръв избиха от раничката върху виолетовата ципа. В очите на всички присъствуващи пламна уплаха. Разнесе се тихото съскане на кислорода, а иглата „Рекорд“ отново се впи под кожата на болния. Дебелите пръсти на професора ритмично се свиваха и отпускаха.
За секунди раничката бе изчистена. Тънкият хирургичен конец щеше да довърши останалото. Един, втори, трети шев. Просто да не повярваш, че тези огромни ръце могат да бъдат толкова сръчни. Внимателно постави сърцето и впери поглед в него. То набъбваше и се свиваше неритмично, но опасността бе преминала. Професорът се изправи и даде знак. Доктор Скужен извади от стерилните компреси отрязаната част на гръдния кош. Още няколко неизбежни манипулации и професорът си отдъхна. Останалото беше работа на асистентите. Можеше да им се довери напълно. Даде разпореждания и мина в съблекалнята.
Вдъхна с удоволствие нормалния въздух, свали маската, ръкавиците, престилката, опръскани с кръв, и се протегна. Часовникът показваше два и трийсет и пет. Пак бе закъснял за обед. И то в такъв ден. Беата наистина знаеше колко трудна операция му предстои, но закъснението тъкмо днес несъмнено щеше да я огорчи. Сутринта умишлено бе излязъл от къщи, без с нищо да покаже, че помни коя дата е: осмата годишнина от сватбата им. Но Беата знаеше, че не може да е забравил. Всяка година на този ден тя получаваше по някакъв чудесен подарък, все по-хубав и по-скъп, според растящата му слава и богатство. Сега в кабинета му на партера на клиниката сигурно чака поредният. Кожухарят трябваше да го изпрати още сутринта…
Професорът бързаше, затова се преоблече веднага. Трябваше да се отбие при двама болни на втория етаж и при току-що оперирания пациент. Доктор Скужен, който бдеше край него, кратко доложи: