В гласа му сигурно е имало нещо по-убедително от какъвто и да е довод, понеже Обеджински веднага се укроти, сви се и млъкна. Едва след няколко минути заговори тихо, сякаш се оплакваше:
— Животът е подъл, а аз съм без късмет. Отвращават ме всякакви чувства, затова и съдбата вечно подхвърля на пътя ми разни жертви на чувствата. Дявол да го вземе… Не подлежи на съмнение, че това е нещо относително. Един и от боздуган няма да падне, друг ще се подхлъзне на вишнева костилка и ще си строши главата. Няма никакво мерило, никакъв критерий. Пий, братко. Водката е хубаво нещо. Sapristi[7]!
Напълни чашите.
— Пий — повтори и тикна чашата в ръцете на Вилчур. — Хей, Дрожджик, носѝ следващата!
Кръчмарят се измъкна от леговището си в нишата и донесе бутилката, след което изгаси лампата. Вече не беше нужна. От мръсния двор през прозореца надничаше облачен и дъждовен ден. Компанията в ъгъла остави хъркащия си другар и се изсипа на улицата.
Обеджински се подпря на лакти и пиянски умислен, рече:
— Така е то с жените… Една се впие в тебе, та всичките ти сокове изсмуче, друга ти свие каквото имаш, трета те мами на всяка крачка, а има и такива, дето те повличат в сивотата, в ежедневното мочурище. Пране, чистене, пелени и тем подобни. Върви, че живей… Но не е така, всичко си зависи от мъжа. Той какъв е. Един успява да се измъкне на сухо, друг като простреляна котка се завърти, запищи и умре, а такива като тебе, амиго… Твърд ми се виждаш. Като голямо дърво. Ако ти обелят кората, нова ще порасне, ако ти отрежат клоните, нови ще покарат. Ама май са те изтръгнали от земята с все корените… Захвърлен в пустиня…
Вилчур се наведе към него и изфъфли:
— С корените… точно така…
— Виждаш ли. И силата не помага, няма ли опора. Почвата се е размекнала, размила се е, престанала е да съществува. Още Архимед е казал… Какво беше казал… Впрочем яли го вълци… Аха… За какво говорех? За корените! И най-силните корени пукната пара не струват, няма ли за какво да се заловят. Ох!… Кучешка радост… това е животът…
Езикът му се преплиташе все повече. Най-сетне клюмна, подпря се на стената и заспа.
В проблясъците на съзнание Вилчур мислено си повтаряше:
— Като дърво, изтръгнато с корените… Като дърво, изтръгнато с корените…
Не беше май спал дълго, събуди го безцеремонно разтърсване, с мъка отвори очи и се олюля. Алкохолът не беше успял да се изпари. На масата пак имаше водка, а освен нощния му другар седяха още трима непознати. Професор Вилчур едва осъзна къде се намира и споменът за Беата го жегна изведнъж болезнено. Скочи и се втурна към вратата, събаряше столовете по пътя си.
— Хей, господинчо! — извика след него кръчмарят.
— Какво?
— Няма ли да благоволиш да платиш? Сметката е четирийсет и шест злоти.
Вилчур машинално извади портфейла от джоба си и подаде една банкнота.
— Ама че мангизи! Фююю! — подсвирна тихо един от компанията.
— Затвори си плювалника — изръмжа друг.
— Дрожджик! — викна третият. — Я не се прави на балама! Върни на човека рестото, бе! Виж го ти!
Кръчмарят го погледна с омраза, отброи пари и ги подаде на Вилчур.
— А ти, нахалнико — изръмжа, — си глей твойта работа.
Вилчур не им обърна ни най-малко внимание и излезе навън. Валеше гъст, мокър сняг, но улицата и тротоарите бяха черни, защото се топеше веднага. По платното пъплеха каруци, натоварени с въглища.
— Напусна ме… напусна… — повтаряше си Вилчур. Вървеше без посока, залитайки… — Като дърво, изтръгнато с корените…
— Към Грохув ли сте, уважаеми господине? — чу наблизо глас. — По-добре ще е да се заобиколи Равска. Калта е по-малко.
Позна един от компанията.
— Все ми е едно — махна с ръка.
— Чудесно. На път ми е. Да вървим заедно. Все си е по-весело. Някаква мъка имате, а?
Вилчур не отговори.
— Така е, хора сме. Мене ако питате, на мъката цярът е един: да я удавиш пущината с водка. Ясно, не в дупка като на Дрожджик, той е ментърджия, дето дава на клиентите си не салам, а отрова. Ей тука, наблизичко, на улица Равска, има една порядъчна кръчма като за хора. Човек може и да се позабавлява, келнерки обслужват. А цената е същата.