Продължиха пътя мълчаливо. Човекът, доста по-нисък и по-слаб от Вилчур, го хвана под ръка и от време на време вдигаше глава, за да го погледне изпод козирката на каскета си. Минаха няколко преки и той го дръпна настрана.
— Я да влезем, а?… Най-добре е да удави човек мъката. Тука е. Ще обърнем по една.
— Добре — съгласи се Вилчур и влязоха в кръчмата.
Първата глътка водка не му донесе облекчение. Напротив, замъгленото съзнание сякаш се проясни, следващите обаче си изиграха ролята.
В съседната стая дрезгаво свиреше музикален шкаф. Запалиха лампите. След малко към тях се присъединиха още двамина мъже, на вид работници. Приседна и една дебела, силно гримирана келнерка. Пиеха вече третата бутилка, когато изведнъж откъм страничната стаичка се разнесе висок женски смях.
Професор Вилчур скочи на крака. Кръвта нахлу в главата му, за миг остана като закован. Бе готов да се закълне, че е чул гласа на Беата. Рязко отстрани мъжа, който препречваше пътя му, и с един скок се оказа до вратата.
Две газови лампи ясно осветяваха малката стая. Край масата седяха шкембест, як човек и някакво луничаво момиче със зелена шапка.
Бавно се върна, стовари се на стола и избухна в ридание.
— Налей му още — прошепна човекът с каскета, — здрава глава има.
Разтърси Вилчур за рамото.
— Пий, братко! Другото е вятър!
Когато в единайсет затваряха кръчмата, компанията трябваше да подкрепя Вилчур, защото не можеше да върви сам. Залиташе и с едрото си тяло ги понасяше ту на едната, ту на другата страна. Здравата се задъхаха от усилието. За щастие не вървяха дълго. Зад ъгъла в тъмната, пуста уличка ги чакаше файтон с вдигнат гюрук. Натовариха мълчаливо Вилчур вътре и се наместиха до него. Файтонджията шибна коня.
След няколко минути къщите оредяха. От двете страни между оградите тук-таме проблясваха светлините на газени лампи. Най-сетне и те изчезнаха. Сега в ноздрите ги удари вонята на градските сметища. Файтонът сви встрани, утихна тропотът на конските копита. По мекия черен път те не се чуваха. Стигнаха до една яма, изкопана в глината.
— Стой, най-добре тука — обади се тих глас.
Ослушаха се. Някъде далече еднообразно бучеше градът. Тук цареше пълна тишина.
— Смъквай го — разнесе се кратка команда.
Три чифта ръце сграбчиха безчувственото тяло. След малко съдържанието на джобовете му бе извадено. Лесно свалиха балтона, сакото и жилетката. Изведнъж навярно от студа Вилчур се опомни и извика:
— Какво става, какво правите?…
Същевременно се мъчеше да се надигне. Но точно когато се изправяше на крака, силно го удариха отзад в главата. Без звук да издаде, се строполи като пън. Падайки, се изтърколи до голямата яма, в която изхвърляха сметта, и по стръмната й стена се свлече на дъното.
— Майната му! — изруга единият. — Не можа ли да го задържиш?!
— Що ми е?
— Глупав пикльо! Що?! Слизай сега след него за обущата и панталона му.
— Сам слез, щом си толкоз хитър.
— Кво рече?! — приближи се застрашително до него първият.
Вървеше към сбиване, ако не беше се обадил флегматично файтонджията, който досега си пушеше мълчаливо.
— Хайде, качвайте се и да тръгваме. Да ни сбарат ли искате?…
Мъжете се опомниха и скочиха във файтона. Конят веднага тръгна. Преди да излязат на главното шосе, спряха, файтонджията извади изпод капрата един стар чувал и старателно избърса колелата от мръсотиите, залепнали по тях, после се качи, изцъка на крантата и след малко по полето се възцари тишина.
Денем тук никой не идваше, а нощем още по-малко. Чак призори сметището се оживяваше. Селяните от селцата край столицата, хванали се на работа в града като боклукчии, пристигаха с вонящия си товар. Идваха, изсипваха боклуците от каруците и се връщаха у дома с няколкото припечелени злоти. По-съзнателните стоварваха нечистотиите в самите ями, както му е редът, а други използуваха липсата на контрол и ги изсипваха направо сред полето.
Старият Павел Банковски, селянин от Бжозова Вулка, обичаше добре свършената работа. Затова и докара каруцата до самата яма и старателно я изпразваше. Не бързаше, защото и кобилата трябваше да си почине, преди да потегли, пък и страдаше от задух, нещо нормално за неговата възраст.
Тъкмо бе свършил и си нагласяше чувала с малко сено, когато отдолу ясно чу стенание. Прекръсти се за всеки случай и нададе ухо. Стенанието прозвуча по-силно.