— Хей ти! — викна той. — Що за дявол си?
— Вода… — изохка слаб глас.
Гласът се стори познат на Павел Банковски. Снощи на път за града настигна Матеуш Пьотровски от Бичинец, който също бе тръгнал натам да извозва боклуци с каруцата си. Нещо го жегна, че това ще е само Пьотровски. И гласът същият, пък и все в тази яма изсипваше. А и обичаше да си попийва. Напил се, паднал долу, може и да се е потрошил и лежи.
Огледа се. Беше още тъмно, на изток едва просветляваше. Ако Пьотровски е оставил каруцата си тук, конят сигурно сам е потеглил към Бичинец.
— Ти ли си, Пьотровски? — попита. — Падна ли, що ли?
Единственият отговор беше тихо стенание.
— А може тия граждани да са го подредили? — замисли се селянинът. От тях винаги най-лошото е очаквал.
Опипа с крак наклона, замисли се, върна се при коня, отвърза въжетата, които му служеха за юзди, съедини ги, върза ги здраво на възел за колелото и, придържайки се за въжето, слезе долу.
— Матеуш, обади се бе, че е тъмно — извика. — Къде си?
— Вода!… — чу глас съвсем наблизо.
Наведе се и напипа едно рамо.
— Нямам вода, откъде вода? Трябва да се изкатериш горе. А къде е конят ти?… Сам ще се е върнал вкъщи… Хайде де, не мога да те поместя, опитай се да станеш.
Заби крака в боклуците, напъна се и дръпна отпуснатото тяло.
— Поразмърдай се, де. Чуваш ли! Сам няма да се справя.
— Не мога.
— О-о-о, не можел! Напъни се, бе! Няма да умираш тук, я!
Ръцете на Банковски се натъкнаха на гъста течност, слепила косата. Помириса пръстите си и попита:
— Пребили са те май, а?
— Не зная…
Селянинът се замисли.
— Тъй или инак, няма да умираш тука. Тю-ю-ю!… Гледай, имам въже, да беше се надигнал, все някак ще се изкатериш.
Силите на падналия май се възвръщаха, защото се понадигна веднъж, втори път, но пак се повали, макар Банковски да го придържаше колкото може.
— Няма как — реши. — Ще трябва да ида за помощ. Сигурно и други са дошли.
С мъка се покатери и след малко се върна с още двама души, като им обясняваше как някакви варшавски мръсници пребили тук Пьотровски от Бичинец. Селяните се заловиха мълчешком за работа, изтеглиха бързо ранения и го наместиха в каруцата на стареца. Спасеният всъщност се почувствува по-добре, защото седна и се заоплаква, че му било студено.
— Само по панталони го оставили кучите му синове — Изруга единият от селяните.
— Трябва в участъка да се кара — забеляза другият.
Банковски вдигна рамене.
— Не ми е работа. Ще го закарам в Бичинец, така и така ми е по пътя, пък там синовете му да си го водят, където щат. В участъка ли, другаде ли.
— Така де — съгласиха се другите. — Тяхна си работа.
Старецът подложи под главата на човека чувала със сеното, сам седна на голите дъски и дръпна юздите. Щом излязоха на шосето, настани се по-удобно и задряма. Кобилата си знаеше пътя.
Събуди се, когато вече беше светло. Огледа се и разтърка очи. Зад него в каруцата, покрит с чула, лежеше някакъв непознат човек. Широко, подпухнало лице, черна коса, слепена на темето от съсирена кръв. Банковски можеше да се закълне, че никога през живота си не го е виждал. А с Пьотровски от Бичинец нямаше нищо общо. Само на височина и по дебелина, защото и оня беше коджамити мъжище. Изпод възкъсия продупчен чул се подаваше тънка, съдрана риза, кални панталони и градски обуща.
— Ама че проклетия! — изруга и се замисли какво да прави по-нататък.
Чуди се, чуди се, пък накрая се наведе назад и забута пътника си по рамото.
— Хей, господине, събуди се! Да го вземат мътните! Събуди се, бе! Що ми трябваше беля на главата… Събуди се!
Пътникът бавно отвори очи и се надигна на лакът.
— Ти кой си?… — попита ядосано селянинът.
— Къде съм, какво е това? — отговори пътникът с въпрос.
— Как къде?! В каруцата ми, не видиш ли?
— Виждам — избоботи човекът и с мъка сви краката си да седне.
— Е?
— А как съм попаднал тук?
Банковски се обърна напред и плю. Трябваше да помисли.