— Знам ли? — сви най-сетне рамене. — Заспал съм, а ти си се качил в каруцата. От Варшава си, така ли?
— Какво?
— Питам те аз, варшавянин ли си?… Че ако е така, нямаш работа чак до Вулка или до Бичинец. Вкъщи си отивам. Пък ти не си за Вулка. Ей там, оттатък мелницата, ще трябва да свия… Ще слезеш ли, или… Така или иначе до града са десетина километра…
— Докъде? — попита човекът с учуден поглед.
— Нали ти казвам, до Варшава. От Варшава ли си?
Човекът широко отвори очи, разтърка челото си и отвърна:
— Не зная.
Банковски чак подскочи. Сега вече разбра, че има работа с негодник. Опипа внимателно пазвата си, където беше скрил торбичката с парите, и се озърна. На около половин километър се виждаха някакви каруци.
— Ти какво се правиш на гламав, бе — викна му, — не знаеш ли откъде си?
— Не зная — повтори човекът.
— Да не си мръднал нещо? И тоя, дето ти е счупил главата, и него не го знаеш, а?
Другият опипа главата и промълви:
— Не зная.
— Тогава слизай от каруцата! — викна ядосано селянинът. — Дим да те няма! Слизай!
Дръпна юздите и кобилата спря. Непознатият кротко се смъкна на шосето. Слезе и започна да се озърта, сякаш не беше на себе си. Банковски видя, че непознатият явно няма лоши намерения, но все пак реши да бие на съвест.
— Държа се с него най-човешки, по християнски, а той вири нос. Тю-ю-ю, градска мърша! Питаш го от Варшава ли е, не знаел. Че си от майка роден и това ли не го знаеш, а?… Не знаеш и кой си, и как се казваш, така ли?…
Непознатият го гледаше с широко отворени очи.
— Как… се казвам?… Как?… Н-н-е. Н-н-н-е зная…
Лицето му се сви като от страх.
— Тфу! — плю Банковски и изведнъж шибна решително с камшика коня по гърба. Каруцата се понесе напред. Като се отдалечи на около двеста метра, селянинът се извърна: непознатият вървеше подире му в края на шосето.
— Тфу! — изплю се пак той и така удари крантата, че тя хукна в тръс.
Втора глава
Изчезването на професор Рафал Вилчур развълнува целия град. В цялата тази история хората подозираха най-вече някаква тайна. Всички, които от години се срещаха с професора и го познаваха добре, твърдяха, че всяко предположение за самоубийство е абсурдно. Вилчур се отличаваше с изключителна жизненост, обичаше своята работа, обичаше семейството си, обичаше живота. Материалното му състояние бе повече от добро. Славата му постоянно растеше. В медицинските среди го смятаха за знаменитост.
Едно убийство изглеждаше също изключено поради простата причина, че професорът нямаше врагове. Единственият мотив, допустим за подобно твърдение, можеше да бъде опит за ограбване. Но и тук възникваха сериозни съмнения. Лесно бе установено, че в злополучния ден професорът е имал в себе си около хиляда злоти, а всички знаеха, че часовникът му беше най-обикновен, дори венчална халка не носеше. Следователно едно предумишлено нападение с цел грабеж и последвало го убийство също изглеждаше невероятно. В случай на катастрофа или случайно убийство трупът щеше да бъде намерен.
Оставаше още една възможност: загубване на паметта. Понеже миналата година полицията бе намерила петима души, изчезнали след внезапно загубване на паметта, в съобщенията на повечето вестници се допускаше точно това.
Ако обаче в тези дописки се правеха намеци, а в частни разговори открито се говореше за тайнствените обстоятелства около изчезването на професор Вилчур, причините бяха съвсем други.
И така, репортерите напразно щурмуваха вилата на професора на Алеята на люляците. Наистина те без усилие научиха, че съпругата на професора и седемгодишната дъщеричка не са във Варшава, но прислугата сякаш си бе глътнала езика и не даваше никакви други сведения. По-настойчивите журналисти изпращаше при братовчеда на изчезналия, председателя на апелационния съд Зигмунт Вилчур. Той пък с невъзмутимо спокойствие повтаряше:
— Семейният живот на моя братовчед винаги е бил изключително щастлив. За многобройните си приятели винаги са били едно образцово семейство. Именно за това е и ще бъде нелепо — наблягаше той — изчезването на професора, от което съм дълбоко потресен, да се свързва със семейни проблеми.