— А можете ли да ни кажете, господин председателю, къде се намира понастоящем Беата Вилчур? — питаха журналистите.
— Разбира се. Готов съм да повторя онова, което чух от устата на моя братовчед именно в деня, когато за последен път е излязъл от къщи. Съобщи ми, че е изпратил съпругата си и детето в чужбина.
— А с каква цел?
Председателят се усмихна и махна неопределено с ръка.
— Да ви призная, господа, не го попитах. Вероятно е свързано с лечение. Доколкото си спомням, съпругата на братовчед ми не понасяше много нашите есенни дъждове. Впрочем тя доста често излизаше в чужбина.
— Все пак подобно внезапно заминаване в деня или няколко дни преди бала, за който са били разпратени, покани…
— Драги господа. Различни обстоятелства възникват в живота на хората. Освен това не бяхме дотолкова близки, че да съм в течение на всичките им грижи. Ако позволите, господа, имам една молба към вас — по семейни причини ще ви бъда много задължен, ако въпросът не се превърне в излишна сензация. А особено разчитам да не срещна в печата никакви намеци относно семейния живот на моя братовчед. Много държа на това. Ще ви се отблагодаря, като споделя с вас личното си мнение за случая. Не е изключено професорът да е възнамерявал да замине със съпругата си. Във Варшава го задържа една изключително важна операция, за която се писа толкова много във всички вестници. След успешната операция братовчед ми може да е заминал при съпругата си.
— Толкова дни минаха оттогава — забеляза един от репортерите, — не е възможно тревогата в печата да не е стигнала до професора. Все щеше да се обади.
— По всяка вероятност. Ако тревогата е стигнала до него. Има обаче в чужбина много такива кътчета, спокойни пансиони в планините, отдалечени курортни местности, докъдето варшавските вестници не стигат.
— Целият чуждестранен печат публикува телеграми за изчезването на професора — настояваше журналистът, — пък и радиото съобщи.
— Всички не слушат радио. Аз например не го понасям. А колко хора по време на почивка не пипват вестници. Не всеки някъде в Тирол или Далмация има желание да ги чете.
— Да, господин председателю. Но има още едно обстоятелство. А именно, професорът не е нито в Тирол, нито в Далмация, нито където и да е в чужбина.
— Как успяхте да го установите? — усмихна се председателят.
— Не беше трудно. Просто установих в общината, че задграничният паспорт на професор Вилчур е издаден със срок за една година. Невалиден е точно от два месеца и не е продължаван.
Настъпи мълчание. Най-сетне председателят разпери ръце.
— Я виж. Въпросът без съмнение е неизяснен. Все пак моля да ми повярвате, че ще положа всички усилия да го разгадая. Върху това работи и полицията. Във всеки случай още веднъж ви напомням молбата си.
Благодарение на тази молба, изразена от човек с уважавани в обществения живот позиции, както и поради общите симпатии, на които се радваше изчезналият професор, печатът се отказа от съблазнителната възможност да се порови в личния му живот. Това естествено не попречи на пороя от клюки, разказвани от познати и непознати, но тъй като не бяха подхранвани с нови сведения, започнаха постепенно да утихват.
Полицията обаче си продължи разследването. Комисарят Гурни, комуто бе поверено то, успя за няколко дни да изясни редица подробности. От разпита на персонала в клиниката стана ясно, че в злополучния ден професор Вилчур е тръгнал за вкъщи в отлично настроение и че е носел току-що купено самурено кожено палто, подарък за жена му по случай осмата годишнина от сватбата им. По нищо не личало, че е очаквал внезапното заминаване на съпругата си. От показанията на прислугата излизаше, че е научил за това от писмото, което му е оставила. Писмото му направило поразяващо впечатление. Бил не на себе си, не хапнал нищо. Седял в тъмния кабинет.
Писмото не бе намерено. Не беше трудно обаче да се сетят, че е съдържало решение за раздяла. Същото предположение изказа председателят Вилчур, който не спести на следствието и най-дребните подробности и изчерпателно разказа за посещението си у братовчеда.
От останалите показания на прислугата не се изясняваше нищо конкретно. Всяка сутрин госпожа Беата излизала с колата на дълга разходка в парка Лаженки. Шофьорът чакал в колата пред входа и нито веднъж не забелязал някой да придружава госпожата. Затова пък пазачите в парка веднага познаха на показаната им снимка госпожата, която всеки ден се срещала там с млад, слаб, рус мъж с доста износени дрехи. Според описанието им русокосият нямал никакви характерни отличителни белези.