— Съмнявам се. Беата имаше принципи…
— Господин председателю, вие сте опитен съдия и знаете по-добре от мене, че принципите на жената свършват там, където започва любовта й. Но за невинността на тези двама влюбени говорят и други обстоятелства. Първо, не биха избягали, след като знаят, че това ще насочи подозренията единствено срещу тях. Второ, щяха след изчезването на професора да се обадят. Целият печат го разгласи. А трябва да са напълно оглупели, ако не допускат, че заподозре ли ги полицията в извършване на престъпление, рано или късно ще ги намери. Ако играеха на такъв голям залог, какъвто е наследството на професора, щяха да се обадят до няколко дни, а ето че минава вече втори месец. Съвестта им сигурно е чиста.
— И аз така мисля.
— И още нещо! От опит знам, че престъпникът почти никога не може да се въоръжи с достатъчно търпение. Всеки бърза да постигне онова, което го е тласнало към престъплението. И винаги избира тактиката да се навърта под носа на полицията. Чувствува се по-сигурен, когато се натрапва с присъствието си, отколкото ако си стои в сянка, с което бихме могли да го заподозрем.
— Така е.
— Без съмнение. Обмислил съм още една възможност. Случайно убийство. Професорът, да речем, ги е намерил и при едно остро спречкване е бил убит. В такъв случай отново трябва да се вземе под внимание, че професорът е бил силен мъж, а по дрехите му нямаше нито кръв, нито следи от изчистени кървави петна. Следователно не можем да предположим, че слабичкият и хилав младеж ще успее да убие такъв великан, без да използува оръжие. Ето защо и не правя всичко възможно да ги намеря.
Председателят поклати глава.
— Може и да е по-добре, ако не ги намерим… Поне докато въпросът се изясни окончателно.
— Може би — съгласи се комисарят.
Впрочем нищо друго не можеше и да каже, защото полицията все още не беше попаднала на каквато и да е следа от Беата Вилчур, дъщеря й и неизвестния мъж.
Времето си вървеше и в постоянния водовъртеж, какъвто е животът на всеки голям град, професор Рафал Вилчур и неговото загадъчно изчезване постепенно бяха забравени. В служебните шкафове папките със следствените документи бавно се покриваха с прах. После бяха затрупани от купища нови дела. А след година ги сложиха в сандъци и ги изпратиха в архива.
Съгласно закона съдът определи попечител на имуществото на отсъствуващия и адвокатът Шренк, комуто бе поверена тази функция, нямаше причини да се оплаква. Заплатата си вървеше, пък и работата не беше много. Вилата на Алеята на люляците даде под наем, капиталите вложи в ценни книжа, а ръководството на клиниката повери на твърде способния и вдъхващ пълно доверие доктор Добранецки, най-близкия сътрудник на изчезналия.
В клиниката всъщност си вървеше постарому, по въведения още от професор Вилчур ред. За няколко месеца бе довършен новият корпус, а напливът на пациенти, който в началото значително намаля, се възобнови. Доктор Добранецки въведе незначителни промени. Премахна само безплатните места за бедни деца, а няколко души от персонала напуснаха, без това да навреди особено на работата. След неприятно спречкване с шефа заради споменатите деца пръв подаде оставката си доктор Скужен, след него бяха уволнени счетоводителят Михаляк и секретарката, госпожица Яновичувна, която се разпореждаше на своя глава и си позволяваше да се меси в работата на доктор Добранецки, пък и го дразнеше с недостатъчното си уважение.
Поведението й биеше на очи още повече, след като новият началник позатегна дисциплината в клиниката, където досега цареше доста патриархално настроение. Същевременно позициите му, не само в поверения му институт, значително нараснаха. Новите избори в дружеството на хирурзите му донесоха титлата председател, а след една година получи катедрата на Вилчур и професорска титла и понеже беше много способен лекар и енергичен човек, бавно, но сигурно печелеше състояние и слава.