В хола завари Бронислав и старата прислужничка Михалова. Сигурно заради закъснението му Беата е в лошо настроение, понеже и двамата имаха напрегнато изражение и явно го чакаха. Това разваляше плановете на професора и той им направи знак с ръка да излязат.
Но Бронислав се обади:
— Господин професор…
— Шшшт! — прекъсна го Вилчур, смръщи вежди и добави шепнешком: — Поеми палтото!
Прислужникът пак понечи да каже нещо, но само помръдна устни и помогна на професора да се съблече.
Вилчур бързо отвори кутията, извади красивото палто от черна лъскава кожа с дълъг, копринен косъм, наметна го, нахлупи предизвикателно калпачето с две закачливо увиснали опашчици, мушна ръце в маншона и весело усмихнат застана пред огледалото — изглеждаше суперкомично.
Хвърли поглед към прислугата, за да провери какво впечатление е направил, но в погледа и на двамата се четеше само възмущение.
— Горкичките! — помисли си той.
— Господин професор… — пак започна Бронислав, а Михалова затъпка на място.
— Мълчете за бога — прошепна, мина край тях и отвори вратата на гостната.
Очакваше да намери Беата и малката или в розовата стая, или в будоара.
Мина през спалнята, будоара, детската стая. Нямаше ги. Върна се и надзърна в кабинета. И там нямаше никого. В трапезарията върху украсената с цветя маса бяха сложени прибори за двама, позлатеният порцелан и кристалите блестяха. Мариола и мис Толрийд се хранеха по-рано. До отворената врата на бюфета стоеше камериерката. Лицето й бе мокро, а очите подпухнали от плач.
— Къде е госпожата? — попита разтревожен.
В отговор момичето избухна в ридания.
— Какво има? Какво се е случило? — извика той вече с пълен глас.
Предчувствие за някакво нещастие стисна гърлото му.
Прислужничката и Бронислав се бяха промъкнали тихо в трапезарията и стояха мълчаливо до стената. Изгледа ги с уплашен поглед и отчаяно ревна:
— Къде е госпожата?
Погледът му внезапно се спря върху масата. До неговия прибор имаше писмо, опряно на изящната кристална чаша. Светлосин плик с посребрени краища.
Сърцето му рязко се сви, зави му се свят. Все още нищо не разбираше, нищо не знаеше. Посегна и взе писмото, което му се стори твърдо и мъртво. За миг го задържа в ръката си. Пликът беше надписан за него с почерка на Беата. Едри, ръбести букви.
Отвори го и зачете:
„Скъпи Рафал! Не зная дали ще можеш някога да ми простиш, че си отивам…“
Думите започнаха да подскачат и танцуват пред очите му. Усети, че не му достига въздух, по челото му изби пот.
— Къде е тя — извика сподавено, — къде е тя?!
И се озърна наоколо.
— Госпожата и госпожицата заминаха — тихо промълви прислужничката.
— Лъжеш! — изрева Вилчур. — Не може да бъде!
— Аз им повиках такси — добросъвестно потвърди Бронислав и след малко добави: — И куфарите свалих. Два куфара…
Професорът, залитайки, отиде в кабинета, затвори вратата и се облегна на нея. Мъчеше се да дочете писмото, но мина доста време, докато с усилие на волята разбере съдържанието му.
„Не зная дали някога ще можеш да ми простиш, че си отивам. Постъпвам подло, като за голямата ти доброта, която никога няма да забравя, се отплащам с такова огорчение. Но повече не можех да остана. Кълна ти се, имах само още един изход — смъртта. Аз обаче съм слаба и нещастна жена. Не ми стигна смелост. Месеци наред се борих с тази мисъл. Може би никога няма да бъда щастлива, няма да намеря мир. Но нямах право да лиша от себе си нашата Мариола и него.
Пиша хаотично, защото ми е трудно да подредя мислите си. Днес е годишнината от сватбата ни. Зная, скъпи Рафал, че си ми приготвил някакъв подарък. Нямаше да бъде честно, ако бях го приела от тебе сега, когато безвъзвратно съм решила да си отида.
Аз обикнах, Рафал. И тази любов е по-силна от мене. По-силна от всички чувства, които изпитвам и винаги съм изпитвала към тебе, от безгранична благодарност до най-дълбока почит и възхищение, от искрено доброжелателство до привързаност. Никога за съжаление не съм те обичала, но го разбрах едва когато срещнах на пътя си Янек.