Но Мариша не беше го забравила. Когато на другия ден видя конете от Людвиково и господин Лех в двуколката, потръпна. Сигурна беше, че този път той ще се отбие.
И този път се излъга. Изпрати за цигари кочияша! Кочияша!
Изглежда, упорито избягваше да се срещне с нея. Ходът на последвалите събития напълно го потвърди. Не минаваше ден, без да се отбие в града или да не мине пътьом. Кога с двуколката, кога на кон, но най-често с мотоциклета. Миналата година не идваше толкова често. Сега, изглежда, го правеше напук на Мариша или по други причини, които тя не знаеше.
Колкото пъти беше без мотоциклетните си очила, имаше възможност да види как е отслабнало лицето му, удължило се е и е придобило почти мрачно, ожесточено изражение.
— Да не би да му се е случило нещо лошо? — обезпокои се, но веднага се укори за неуместното си безпокойствие. — С какво право и от къде на къде се тревожа?!…
Накрая изпадна в апатия. Вече не скачаше до прозореца при трополене на колела, тропот на копита или вой на мотор, мъчеше се изобщо да не ги чува.
И когато вече беше загубила всякаква надежда — се случи.
Беше на двайсет и четвърти юни. От сутринта в магазина имаше голямо движение, както винаги на именния ден на свещеника: купуваха честитки. Ученици, деца от сиропиталището, старци от приюта, енориаши и други. Едва към девет стана по-спокойно и намери време да слезе в мазето да вземе тютюневи изделия, за да има поне няколко пакета на витрината. Сложи ги в престилката си и се качи горе по стръмната стълба. Обърна се и сърцето й спря: на две крачки пред нея стоеше той.
Не знаеше дали е извикала, не знаеше, че кутиите цигари са се посипали от престилката й на пода. Знаеше едно: че светът лудо, безумно кръжеше и че сигурно щеше да падне, ако не беше я хванал здраво и притиснал към себе си.
Колко пъти после се беше опитвала да си припомни движение след движение, миг след миг от това неповторимо, чудесно събитие, но не успяваше. Спомняше си единствено острия, като че сърдит поглед на сините му очи, после силната до болка прегръдка и хаотичните думи, които тогава не разбираше, но съдържанието им сякаш се вливаше направо в кръвта.
После някой влезе в магазина и те отскочиха един от друг почти зашеметени.
Клиентът сигурно си е помислил, че й е прилошало или е загубила чувство за ориентация. До нея не стигаше какво иска, не можеше да пресметне колко й дължи. Когато човекът най-сетне излезе с покупките, избухна в смях.
— Съвсем оглупях! Какво му давах вместо канцеларска хартия?! Боже! Погледнете!
Сочеше разхвърлените по тезгяха предмети и се смееше, смееше, не можеше да удържи радостния си смях. Нещо в нея трептеше, пърхаше. Нещо беше се родило за нов живот и то бе великолепно, лазурно, окрилено като голяма бяла птица.
Чински стоеше неподвижен и я гледаше в захлас. Някога й беше телеграфирал, че за него е най-красивото момиче… Но толкова красива не беше я виждал досега.
— Браво! Много хубаво — продължаваше тя. — Да идвате толкова пъти и да не се отбиете при мене! Мислех, че сте обиден.
— Обиден ли? Вие се шегувате! Та аз ви ненавиждах!
— Защо?
— Защото не можех да ви забравя, госпожице Мариша. Защото не можех нито да се забавлявам, нито да работя.
— Затова ли, когато минавахте покрай магазина, обръщахте поглед на другата страна?
— Да! Точно затова. Знаех, че не ме харесвате, че ме пренебрегвате!… Никоя жена досега не ме е пренебрегвала. Затова си дадох честна дума, че няма да ви погледна повече.
— В такъв случай сте извършили две лоши неща: първото е, че сте си дали дума, а второто, че сте я нарушили.
Чински тръсна глава.
— Нямаше да ме осъждате, госпожице Мариша, ако знаехте какво е тъга.
— Как така! — възмути се. — Защо да не зная какво е тъга? Може би зная по-добре от вас.
— Не! — махна с ръка. — Невъзможно е. Вие не можете да имате никакво понятие за тъгата. Знаете ли, понякога ми се струваше, че съм откачил?… Да! Откачил!… Не ми ли вярвате? Вижте тогава.
Извади от джоба си тънка розова книжка.
— Знаете ли какво е това?
— Не.
— Параходен билет за Бразилия. Четвърт час преди да отплува корабът, грабнах куфарите си от палубата и вместо в Бразилия, пристигнах в Людвиково. Не можех, просто не можех! А после започна най-голямото мъчение! Опитвах се да удържа на дадената дума, но не можех да не идвам в Радолишки. Бях се зарекъл да не се срещам с вас, но можеше случайно да ви срещна. Нали?… Тогава нямаше да погазя думата си.