Промяната щеше да бъде по-голяма, стига Мариша да пожелаеше. Лешек неведнъж се бе опитал да я целуне, но тя винаги се противеше така решително и с такава уплаха, че не му оставаше нищо друго, освен да бъде търпелив.
После си отиваше, а тя до края на деня мислеше единствено за преживените часове и за ония, които ще настъпят утре.
Затваряше магазина и се връщаше вкъщи съсредоточена и погълната от радостното съзерцание на собственото си щастие, изпълнена с умиление към малките къщи, зелените дървета, синьото небе, към целия свят, към всички, които поздравяваше с искрена усмивка.
Тъкмо затова не забелязваше злите погледи, презрителните изражения, враждебността и насмешката. Не всички се ограничаваха с безмълвна демонстрация на враждебност и порицание. Ето че един ден се случи нещо с много неприятни последици.
В Радолишки от години живееше известното в цялата околия семейство на сарачи Войдилови. Те произхождаха от дребна, но почтена шляхта и това беше първата причина за уважението и почитта към тях в града, а втората беше, че поколения наред вече се славеха като най-добрите сарачи. Войдилови седла, юзди или хамути в Радолишки се търсеха много, въпреки че често струваха повече от вилненските. По онова време глава на заможното и уважавано семейство беше Панкраци Войдило, когото всички наричаха с любимия му прякор Мостерджей, наследници на занаята му щяха да станат синовете Юзеф и Каликст, а третият син на Мостерджей, Зенон, се смяташе и от семейството, и от целия град за изродена издънка.
Бащата искаше да го изучи за свещеник. С мъка пробута мързеливия в учението син през шестте гимназиални класа и го настани в духовна семинария. Но грижите и разходите не дадоха никакъв резултат. Напразно се радваше сърцето на стария Мостерджей, когато синът му за всеобщо учудване пристигна в градчето с расо на семинарист. Не мина година и Зенон бе изхвърлен от семинарията. Разправяше, че бил напуснал доброволно, защото нямал влечение, но хората твърдяха, че проявеното от него влечение към водката и жените било причина да го изхвърлят от средата на бъдещите духовни пастири. Верността на тези клюки се потвърждаваше от по-нататъшното поведение на екссеминариста. Той по-често седеше в кръчмата, отколкото в църквата, а при кои жени от улица Крамна се отбиваше, по-добре да не се споменава.
Тъй като знаеше латински, ставаше за работа в аптеката. Така поне си мислеше баща му. Но пак се излъга. Зенон много скоро заряза работата в аптеката. И по този повод се говореха какви ли не приказки, но не можеха да се повярват, защото радолишкият аптекар, господин Немира, не бе от приказливите, пък и беше в приятелски отношения със стария Мостерджей.
Един ден същият този Зенон Войдило в компанията на неколцина младежи минаваше покрай магазина на Шкопкова тъкмо в момента, когато Мариша затваряше, спря се и престорено приятелски я заговори:
— Добър ден, госпожице Мариша, как сте?
— Добър вечер — отвърна му с усмивка. — Благодаря, добре.
— Все пак неудобството си е неудобство.
— Какво неудобство — учуди се.
— Така си е! Госпожа Шкопкова уж добра жена, а не вземе да помисли за подобно нещо — продължаваше той съчувствено.
— За какво нещо?
— За едно канапе.
— За канапе ли? — широко отвори очи Мариша.
— Разбира се, за канапе. Тезгяхът на магазина е тесен, пък и корав. На двама, особено ако единият е господни Чински, не може да им е удобно върху него.
Младежите шумно се разсмяха.
Мариша все още не беше го разбрала, но предугаждаше някаква подлост и вдигна рамене.
— Не зная за какво говорите…
— Света̀ вода ненапита, не знаела за какво говоря — обърна се Зенон към приятелите си. — Ама знае как се прави.
Отговориха му с нов гръмогласен смях.
Разтреперана, Мариша извади ключа от ключалката, изтича по стълбите и почти бегом се понесе към къщи. Коленете й се огъваха, главата й бучеше, сърцето се блъскаше в гърдите.
Никой досега не бе я оскърбявал така нагло и гнусно. Никому не беше причинила и най-малкото зло, никому не беше казала лоша дума. Дори не беше помисляла лошо за някого. И изведнъж…