Тананикайки си под нос някакво танго, тръгна към градината. Избра си ягоди, попазари се, плати и се върна вкъщи. Умираше за ягоди. Изсипа ги в две дълбоки чинии, счука захар в хаванчето, посипа ги щедро с пудра захар, за да поемат повече. Обичаше всичко да прави както трябва.
Сложи вода за чай, извади от шкафа хляб и масло. Това беше вечерята му, а днес, понеже беше събота, щеше да я завърши с такъв чудесен десерт — чиния сочни, ароматни ягоди. Втората остави за утрешния обед.
После изми съдовете, избърса ги, подреди ги, свали от стената красивата си мандолина и излезе.
През лятото в събота вечер младежта плъзваше по улиците и главно по Алеята на кравите. Собек срещаше познати на всяка крачка. С някои се спираше, разговаряше, шегуваше се, а на други кимаше отдалече. Мина по Виленска, после отиде до Трите круши и се върна. Момичетата се опитваха да го привлекат всяка в своята компания. Но той отказваше и се разхождаше сам, като от време на време подрънкваше с перото по струните.
Когато минаваше по улица Ошмянска, видя пред къщата на Лейзор неколцина младежи. Седяха и пушеха.
— Ей — извика единият, — господин Собек. Я ела тука да ни посвириш.
— Нямам желание — спря се Собек.
— Остави ти желанието — обади се друг. — Сядай с нас и желанието ти ще дойде.
— С вас няма да седна — отвърна Собек.
— Защо така?
— Защото между вас има едно леке, а аз с лекета си нямам работа.
Настана кратко мълчание и трети глас попита:
— За кого мислиш така, ако смея да попитам?
— Аз не мисля за него — спокойно прецеди Собек. — А го презирам. И ако сте любопитен за кого става дума, господин Войдило, това сте именно вие.
— Аз ли?
— Да, вие, господин екссеминарист! За мене вие сте леке и в една компания с вас не искам да бъда.
— Защо обиждаш човека бе, Собек? — обади се помирително друг глас.
— Не е човек, а говедо. По-лошо и от говедо, хулиган.
— Тоя да не е пиян?… — провикна се Зенон.
— Пиян ли… Не, господин Войдило, нямам нищо общо с пияниците. Напълно трезвен съм, не като тебе, дето спиш по канавките. Дето се нахвърляш неприлично срещу момичетата. Само една пияна свиня, с извинение, може да оскърбява с мръсни думи невинно и беззащитно момиче, и то на публично място. Това да знаеш.
И той издрънка няколко такта от валса „Есенни маневри“.
— Говори за оная, Шкопковата Маришка — забеляза някой.
— Разбира се, че за нея — потвърди Собек. — За нея, на която едно такова леке, като уважаемия господни Войдило…
— Я млъкни! — кресна Войдило. — Стига!
— На тебе ти стига, ама на мене не!…
— Гледай си работата, бе!
— И ти можеше да си я погледаш. Само че е тъмно. Не се вижда отдалече. А при мене няма да слезеш, защото те е страх.
Зенон се засмя.
— От какво да ме е страх бе, глупако?
— Страх те е да не ти разбия мутрата!…
— Оставете, не си струва — посъветва ги кротко някой от групата.
— Така е, не си струва да си цапам ръцете — със същия тон призна Собек.
— Твойта мутра ще пострада! — викна Зенон.
Преди останалите да успеят да го спрат, той връхлетя. В тъмнината настъпи суматоха. Разнесоха се няколко приглушени удара, после силен трясък. Красивата мандолина на Собек бе станала на трески при сблъсъка с главата на екссеминариста. Противниците се вкопчиха и сгромолясаха на земята. Изтърколиха се до оградата.
— Пусни ме — обади се сподавено Зенон.
— На̀ ти на тебе, хулигане, на̀ ти, добре да ме запомниш?
Звучни удари придружаваха думите на Собек.
— На мене ли ще вдигаш ръка!… На̀ ти сега! На̀! На̀! Ще закачаш ли пак момичетата?! А?
— Няма!
— На̀ ти още веднъж, че да го запомниш!
— Няма, кълна се!
— Това ти е, за да не забравиш! И още един! Още!
— Братя, помощ! — изскимтя Зенон.
Побоят беше привлякъл двайсетина души, но никой не се притича на помощ. Собек се ползуваше с всеобщо уважение и дори онези, които бяха изпуснали началото, предпочитаха да вярват, че той е правият, още повече че противникът му беше известен побойник. Другарите на Зенон също не се чувствуваха задължени да бъдат солидарни. От самото начало дълбоко в себе си бяха на страната на Собек. Пък и Зенон бе започнал побоя.