Не можеше да прости на своя работодател и връстник, стария Чински, че вместо да възстанови опожарения по време на нашествието дом, бе наредил да издигнат модерен, при това двуетажен замък, сякаш нарочно е искал старите крака на икономката да имат колкото може повече стъпала за изкачване и слизане.
Дори сега, въпреки че бе погълната от други мисли, тя посвети една въздишка на тази нелепа новост, с която не можеше да свикне, независимо от изминалите години.
Кабриолетът влезе през портата, зави в страничната алея на парка и спря пред служебния вход. Михалевска беше твърде развълнувана, за да се заеме лично с разтоварването на докараните продукти и подреждането им в килера. Като локомотив на бърз влак се понесе през кухнята, коридора и трапезарията, пъхтейки може би повече, отколкото изискваха умората и скоростта, която бе развила.
Знаеше къде ще намери по това време господарите си и не сгреши. Бяха на северната тераса. Госпожа Елеонора, изправена в стегнат корсет, бе седнала на твърд, нетапициран стол (други не признаваше) и се бе задълбочила в големите счетоводни книги на фабриката. Зад нея стоеше счетоводителят Слупек с изражение на мъченик, когото всеки момент ще подложат на изтезания. Върху плешивата му глава, наподобяваща голяма розова пърхутка, бяха избили гъсти капки пот. На другия край на терасата в голямо плетено кресло седеше господин Станислав Чински, отрупан с невероятни купища вестници.
Михалевска застана между тях безмълвна като статуя на ужаса.
Господин Чински смъкна очилата на носа си и попита:
— Какво има, Михалеша?
— Беда! — простена.
— Няма лимони ли?
— Ами, какви ти лимони!… Ком-про-ми-та-ци-я!
— Какво е станало? — спокойно, но вече с по-голям интерес попита Чински, отмествайки вестника.
— Какво е станало ли?… Скандал!… Мислех, че ще потъна в земята от срам. Целият град само за това приказва! Само за него!
— За кого?
— Ами за нашия скъп Лешек.
— За Лешек ли?
Госпожа Чинска вдигна глава и рече:
— Запомнете, господин Слупек. Прекъсваме тук, на 1482 злоти и 24 гроша.
— Да, госпожо — отдъхна счетоводителят. — Двайсет и четири гроша. Да изляза ли?
— Не, останете. Та какво казваш, Михалеша?
— За господин Лешек. Срам за цялото семейство! Такива неща научих, че не е за вярване!
— Хайде, кажи ги. Кой знае какви клюки ще са — изрече с каменно спокойствие госпожа Чинска.
— В Радолишки очите ще си извадят заради нашия господин Лешек. Началникът на пощенската станция си строшил китарата в него и се въргаляли из площада. Разбил му носа. Зъби му избил…
— На кого? — скочи старият Чински. — На Лешек ли?
— Не, на оня, сина на Мостерджей, сарача.
— Че нас какво ни засяга?
— Ами станало е заради онова момиче, дето господин Лешек го задява.
Госпожа Чинска смръщи вежди.
— Нищо не разбирам. Моля те, Михалеша, разкажи ни всичко, но поред.
— Нали ви казвам?! Заради момичето. Заради Шкопковата Мариша. Отдавна си знаех, че работата там не ще да е чиста. Стари очи, ама виждат. Не ви ли казах още миналата седмица: май господин Лешек доста зачести с ходенето си в Радолишки!… Казах ли ви го?… Е… казах ли го, или не…
— Няма значение. Та какво е това момиче?
— Момиче като момиче. Че е хубава, хубава е, но нищо особено не виждам в нея. Чак да се бият заради една такава?… Но това е едно, а господин Лешек е друго. Всеки ден лети към града. Мисля си аз: какво ли го влече натам, а то какво било! Едва сега се разбра.
— И какво било?
— Ами ходел е при нея, при оная Мариша. Мотоциклетът му къде е по цели дни?… Точно пред магазина на госпожа Шкопкова. Всички го виждат и клатят глави. А господин Лешек къде е?… Той пък в магазина. Насаме! Да! Насаме с нея, защото Шкопкова не седи в магазина. Госпожа аптекаршата разправяше, чудно, вика, как досега свещеникът от амвона, вика, не е осъдил една такава поквара. И ако, вика, не го е направил, то ще е от уважение и почит към родителите, вика, на този предприемчив ерген.
Господин Чински зловещо се намръщи.
— Разказвай нататък.