— Та оня де, синът на сарача, екссеминаристът, в събота… не, не, в петък… Не, добре го казах, в събота, попитал публично същата тая Мариша защо си била сложила канапе в магазина… А тя нищо не отвърнала. Тогава той започнал такива врели-некипели за нашия господин Лешек и за нея да дрънка, че всички се хванали за коремите от смях.
— Кои всички? — попита спокойно госпожа Елеонора.
— Ами хората. На улицата е имало хора и всички са чули. Тогава тази Мариша, изглежда, се засрамила, защото дума не обелила, ами си плюла на петите. Ама трябва да се е оплакала на оня, дето се занимава с пощата, Собек. Пък може той и от друг да го е научил. Важното е, че щом срещнал екссеминариста, нахвърлил се върху него и такъв бой му теглил, че оня едвам оцелял. А днес със собствените си очи видях мотоциклета на господин Лешек пак пред магазина. Ще си навлече някоя беля. Този Собек може да му стори нещо, щото…
— Добре — прекъсна я госпожа Чинска. — Благодарим ти, Михалеша, за информацията. Ще видя как стоят нещата.
Тя говореше съвсем безразлично, но икономката много добре знаеше на какво мирише тази работа. Изведнъж й дойде наум, че постъпи доста прибързано и необмислено. Беше наистина ядосана от неморалните посещения на Лешек, но тя го обичаше повече и от родните си деца и сега съжаляваше за постъпката си.
— Но аз, моля ви се — започна тя, — нищо лошо не казвам за нашия господин Лешек, защото то се знае…
Но господарите Чински вече разговаряха на френски, което означаваше, че Михалеша трябва да излезе. Стори го, без да бърза, и се чудеше дали да не изтича веднага на пътя да предупреди Лешек каква каша му е забъркала. Но като поразмисли, все пак реши, че едно порядъчно мъмрене, каквото си заслужаваше, ще му бъде само от полза и се отказа от намерението си.
Във всеки случай си заслужаваше порицанието. Ако е прелъстявал едно почтено момиче, постъпката му е много лоша. Ако пък оная Мариша не е почтена, тогава излага себе си и семейството си.
На такова мнение беше Михалеша, така смятаха и господарите Чински.
Затова когато Лешек си дойде, с учудване и тревога забеляза студените погледи, с които го посрещнаха. Отначало го стресна предположението: негодникът Бауер, директорът на хотела във Вилно, сигурно е изпратил сметката.
— Ама че безобразие — мислеше си, докато мълчаливо вечеряше, — не можа ли да изчака няколко седмици. Сметката — доколкото Лешек си спомняше — съдържаше разходи, които не би искал в никой случай да бъдат показани на родителите му. Особено за счупените огледала и за многото, наистина прекалено много бутилки шампанско…
— Би ли могъл сега да ни посветиш половин час? — обади се, ставайки от масата, госпожа Чинска. — Бихме искали да поговорим с тебе.
— Чак половин час? — гузно попита Лешек.
— Да не би да ти се струва прекалено много за разговор с родителите?
— Напротив, мамо. На ваше разположение съм.
— Да отидем в кабинета.
— Охо! — помисли си Лешек. — Работата изглежда сериозна.
В кабинета като правило се провеждаха най-неприятните и най-официални разговори с родителите му.
Господин Чински седна на председателското място зад писалището, изкашля се двукратно и започна:
— Скъпи Лешек! Стана ни известно, че лекомислието ти не само е надхвърлило границите на добрите нрави, но е нарушило и понятието за лично достойнство, което двамата с майка ти сме се старали да ти внушим.
— Не зная, татко, за какво става дума — отвърна Лешек, приел хладен и отбранителен тон.
— Става дума за отвратителните скандали сред градските… ергени… скандали, предизвикани заради тебе.
Лешек помисли с облекчение:
— Значи не е сметката от хотела! Слава богу! — и вече съвсем спокойно се усмихна.
— Скъпи родители, виждам, че някой ви е заблудил или, с други думи, ви е разказал някакви нелепи измислици. Не съм чувал нищо за каквито и да е скандали. Още по-малко бих могъл да ги предизвикам.
— И нищо ли не си чувал за някаква си Мариша — бавно изрече майката, — продавачка в магазина на Шкопкова?
Лешек леко се изчерви.
— Какво общо има това?
— Твърде много, скъпи мой.
— Разбира се, познавам Мариша. Мило момиче.
Изкашля се и добави: