Не усещаше умора, но краката му натежаха непоносимо. Беше сигурно мокър до кости, защото всеки полъх на вятъра го пронизваше, като че е гол.
Изведнъж някой му препречи пътя.
— Драги господине — обади се дрезгав глас, — дай една петачка заем без банкови гаранции по ипотеката на полския спиртен монопол. Сигурност и доверие.
— Какво? — не разбра професорът.
— Не питай, защото и ти ще бъдеш питан, казва светото писание: както попиташ ближния си, така ще те попитат и тебе, гражданино на столицата на трийсетмилионна държава с излаз на море.
— Какво желаете, моля?
— Здраве, щастие и благополучие. А най-напред искам да напълня празния си стомах с четирийсетпроцентов алкохолен разтвор, великодушно придружен с известна доза свинска мърша, наричана салам.
Дрипльото се олюляваше на краката си, а от лицето му, отдавна небръснато, се разнасяше дъх на водка.
Професорът бръкна в джоба си и му подаде няколко монети.
— Заповядайте.
— Bis dai, qui cito dat[1] — мъдро отсъди пияницата. — Thank you, my darling[2]. Все пак позволи ми, щедри благодетелю, и аз да ти предложа нещо ценно. Имам предвид своята компания. Да. Слухът не те лъже, добри човече. Мога да те удостоя с тази чест. Noblesse oblige[3]! Аз черпя! Мокър си, сър, и си премръзнал на този студ. Ела в моя дом и се стопли при мене. Вярно, че си нямам дом, но затова пък притежавам знания. Какво значи някаква си постройка в сравнение със знанията?… А аз с удоволствие ще ги споделя с тебе, mon prince[4]. Моите знания са обширни. Засега става дума само за топографския им раздел. А именно, знам къде се намира единствената кръчма, в която по това време може да влезе човек, без да разбива брави и решетки. С една дума: Дрожджик. Тук на ъгъла на Полинецка и Витебска.
Вилчур си помисли, че алкохолът действително ще му помогне. Наистина бе премръзнал. Освен това монотонната словоохотливост на срещнатия пияница го зашеметяваше. Мъчеше се, без да иска, да разбере нещо от неговия брътвеж, а това попритъпяваше ясното съзнание за случилото се нещастие, което предизвикваше в главата му водовъртеж от най-болезнени мисли.
На изток вече просветляваше, когато след дълго чукане по затворените кепенци най-сетне влязоха в малко магазинче, изпълнено със зловонията на бурета с херинга и вонята на бира и газ. Зад магазинчето имаше стая, по-голяма, но още по-смърдяща и потънала в пушека на евтин прокиснал тютюн, в ъгъла седяха неколцина съвсем пияни мъже. Собственикът, набит дангалак с квадратно лице на заспал булдог, с мръсна риза и разкопчана жилетка, сложи на свободната маса, без да пита, бутилка водка и нащърбена чиния с някакъв нарязан салам.
Тук обаче беше топло. Приятно топло и вкочанените ръце се отпускаха с болезнени тръпки. Първата чашка водка веднага загря гърлото и стомаха. Случайният другар не млъкваше. Пияните в ъгъла не обръщаха никакво внимание на новодошлите. Единият шумно хъркаше, а останалите трима от време на време повишаваха глас, но думите им не се разбираха. Изглежда, спореха за нещо.
След втората чаша водка на Вилчур му поолекна.
„Колко е хубаво — помисли той, — че тук никой не ме гледа, никой нищо не…“
— … защото внимаваш, нали, графе — продължаваше монолога си небръснатият му другар. — Наполеон отиде по дяволите. Сашо Македонски ditto[5]. А защо, питаш ти гръмогласно? Защото не е изкуство да бъдеш нещо. Изкуство е да бъдеш нищо. Нищо, дребен паразит на яката на Провидението — disce puer[6]. Това ти го казвам аз, Самуел Обеджински, който никога няма да падне от висотата на положението си и да си размаже мутрата, защото никога няма да се изкачи нависоко. Пиедесталите са място за глупците, приятелю. А вярата е балон, от който въздухът рано или късно ще излезе. Късметът ли?… Има го, разбира се, но докато го чакаш, ще хвърлиш топа. Пазете се от балоните, граждани!
Вдигна нагоре празната бутилка и викна:
— Господин Дрожджик, още една! Повелителю на всички радости, покровителю на заблудените, дарителю на съзнание и забрава.