32.
Гласът на Дан Романо звучеше пресипнало, все едно е правил гаргара с бензин.
— Имам лоша новина — каза той.
— Добре, можем да си ги разменим.
— Вчера рано сутринта — продължи детективът. — Повикали пътна полиция. Някакъв минувач открил трупа на Стан край черен път в окръг Ескамбия. На петнайсет километра от Панама Сити. Бил прострелян седем пъти в гърба с едрокалибрено оръжие. Екзекутиран. На неколкостотин метра от местопрестъплението бил паркиран жълт пикап като онзи, за който спомена ти.
Алекс седна на един от дъбовите столове в трапезарията. Тя тежко преглътна и отправи очи към облаците в небето. За миг те скриха слънцето и в стаята се смрачи.
— Съжалявам, Алекс — каза Дан. — Съжалявам, че трябва да ти го кажа така по телефона. Стан е имал проблеми, но винаги ми се е струвал свестен човек.
— Значи е заблудил и теб.
— Добре, както кажеш. Но въпреки това съжалявам. Трябва да е тежък удар за теб.
Когато слънцето се показа и отново нагря гредите, тя чу къщата да проскърцва. По масата плъзна лилава ивица светлина, пречупена от една от цветните бутилки на високия перваз.
— Там ли си, Алекс?
— Не съвсем.
По улицата мина младеж със стар велосипед. Веригата дрънчеше като върволица оковани затворници.
— Какво откри за Дарнъл Флинт?
— Не много.
— Слушам те.
Чу шумолене на листове. После Дан се прокашля.
— Дарнъл Сампсън Флинт е починал преди шест месеца. От удар. Никой не потърсил тялото. Погребали го на общински разноски.
— Горе-долу по същото време започнаха убийствата.
— Какво?
— Това ли е всичко?
— Я стига, Алекс! Къде отиде реципрочността? Не заслужавам ли обяснение, майка му стара? Накара ме да ровя в данъчната документация, имотните регистри и застрахователните искове. Цяла нощ съм си скъсал задника от работа, а ти не ми подхвърляш нито кокалче. Няма ли да ми кажеш какво става?
— Реципрочност ли? Това да не е някоя от твоите нови думи?
— Може би.
— Харесва ми. Звучи добре. Реципрочност.
Александра се изправи и опъна телефонния кабел, за да стигне до края на масата. До този момент не бе забелязала месинговата кофичка. Нещо ново.
Тя се наведе напред, извади бутилката вино от леда, завъртя я и прочете етикета. Калифорнийско шардоне.
Дълбоко си пое дъх, после се завъртя и погледна към празната стая.
— Алекс? Там ли си?
Не беше сигурна дали ще може да отговори.
— Тук съм, Дан. — Върна шишето в кофичката. Ледът все още не бе започнал да се топи. — Но нямам време. Побързай, ако обичаш.
— Добре, добре. Бащата е оставил няколко малки застраховки на децата. От архива на „Филаделфия Лайф“ получихме адреса на двете момичета. Моли и Мили живеят в Боулдър, Колорадо. Изглежда, че са проститутки.
Алекс се наклони, за да надзърне в своята спалня. Никой, доколкото можа да види.
— Ами синът? Джей Ди?
— Да, виж, той получил десет бона от същата застраховка, явно си е купил с тях една порутена къща край река Маями. В наркоманския квартал.
— Можеш ли да провериш тази къща?
Докато Дан ругаеше и се пенявеше, тя погледна в стаята на Лоутън. Нищо.
— Това ли е всичко? — попита Алекс, когато детективът замълча. — Няма ли служебни досиета, такива неща?
— Господи, Алекс, като имаш предвид с колко малко информация разполагах, това е достатъчно за една нощ.
— Цялото име на сина. Откри ли го?
— Има го тук някъде в бележките ми.
— Те при теб ли са?
— Да, да. Господи, търся го.
Александра го видя да се качва по стълбището. Гол до кръста, с тъмни шорти. Медната му кожа лъщеше, тъмната му коса бе отметната назад. Носеше червена плажна хавлия в едната си ръка и маратонките си в другата.
— Джейсън ли е малкото му име? — бързо попита тя.
— Търся, търся.
Джейсън отвори вратата и за миг усмихнато спря на прага. После очите му попаднаха върху кофичката за лед и той въпросително я погледна.
— Празнуваме ли?
Алекс неангажиращо сви рамене.
— Да, да, ето го — каза Дан. — Знаех си, че го имам.
— Ще ми го прочетеш ли, Дан?
— Джъстин Дейвид Флинт.
— Сигурен ли си? — Тя видя Джейсън да вади бутилката от леда и да чете етикета. — Не може ли да си допуснал грешка с малкото име?