— Обичам те и ти ме обичаш. Така е с любовта.
— Не те обичам. Ненавиждам те!
— Мери си приказките — изсъска Дарнъл. — Ако ме отблъснеш, може да се побъркам и да избия цялото ти семейство.
Тя спусна завесите.
Когато на другата сутрин излезе за вестника, баща й намери Пъгси проснат на тротоара. Вратът му беше счупен, а хълбоците му — смазани, като че ли го бе блъснал автомобил и животното се беше завлякло до двора им, за да умре. Александра се разплака, ала бе прекалено уплашена, за да разкрие подозренията си на родителите си.
След като погребаха кучето до канала, тя цяла сутрин лежа в стаята си и мисли за лятото на плажа в опит да съживи чувствата, които беше изпитвала само допреди няколко седмици. Всяка сутрин я бе събуждал приятният шепот на прибоя и след закуска изтичваше на брега, за да провери пясъчния си замък. Делфини минаваха на групи от по три-четири, заливът постоянно менеше багрите си, от синьо до смарагдовозелено и после сребристочервено. Всяка вечер залезът превръщаше небето в гигантска картина и тримата се опитваха да я тълкуват. На обяд пиеха лимонада и ядяха сандвичи на верандата под звуците на кънтри музика по местното радио. По оградата лениво пълзяха гущери и надуваха оранжевите дискове на гушите си. Въздухът ухаеше на орлови нокти и кокосово плажно масло. Майка й и баща й безмълвно изразяваха любовта си един към друг. Александра беше почерняла от слънцето и здрава, принцеса на захарните пясъци.
Но спомените не помагаха. Вече не бе онова момиче. След като предишната седмица Дарнъл я изнасили, тя беше напуснала тялото си и сега кръжеше над себе си като тъмна мъгла. Александра погледна надолу към момиченцето с прекалено тежкия пистолет. После се издигна към тавана и видя как детето отваря барабана на тридесет и осем калибровия револвер, проверява патроните, завърта барабана, както бе виждала да прави баща й, и после го затваря.
Не се страхуваше от оръжия. От съвсем малка беше свикнала с тях. Баща й често й бе показвал как се чистят, как се спуска и вдига предпазителят. Той имаше няколко пистолета и пушки и й беше обяснил, че е важно съзнателно да се отнася към тях.
Заслуша се в бръмченето на косачката, която баща й буташе през изсъхналите септемврийски бурени. Чувстваше се замаяна и отнесена. Дарнъл Флинт я бе прогонил от тялото й и се съмняваше, че ще успее да се върне. Щеше да живее така до края на дните си, вечно измъчвана от носталгия, вечно далеч от собствената си плът.
Както винаги, входната врата на семейство Флинт беше отключена. Когато я отвори и влезе вътре, чу от стереото в спалнята на Дарнъл да кънти хеви метал.
Затвори вратата и мина през дневната. По стените, лавиците и камината бе пълно със старозаветните стихове на господин Флинт. По пода бяха пръснати женски списания, пепелниците преливаха от угарки. Миризмата на цигари се смесваше с парфюма на госпожа Флинт.
Александра продължи по коридора към стаята на Дарнъл.
Той се излежаваше, все още по пижама. Леглото на Джей Ди беше грижливо оправено. На Дарнъл му трябваха няколко секунди, за да вдигне поглед от списание „Пентхаус“. Когато я видя, той се ухили. Бузите му бяха месести и бели и както обикновено, сякаш бяха намазани с руж.
— Леле-мале, виж ти кой е дошъл на гости! Моята малка годеница. Не устиска далеч от мен, а?
Той остави списанието и понечи да се надигне. Тогава видя пистолета и усмивката му помръкна.
— Ти си убил Пъгси — каза Александра.
Тя се наблюдаваше отгоре, момиченце по розови шорти, жълта фланелка и бели гуменки, с тридесет и осем калибров револвер „Смит & Уесън“ в ръка. Чувстваше се толкова далеч от тялото си, че й се виеше свят и дишаше тежко.
— Божичко! Какво си мислиш, че правиш с тоя пистолет?
Той застана на колене в средата на разхвърляното легло.
— Ти си убил кучето ми, Дарнъл. Признай си! — Александра вдигна револвера няколко сантиметра, но не го насочи към него.
— Добре де, добре, убих скапаното ти куче. И без това беше старо и досадно.
Тя дълбоко си пое дъх и въздъхна.
— Ако ме застреляш, ще те пратят на електрическия стол. Жива ще те изпекат.
— Ще престанеш ли да ме тормозиш, Дарнъл?
— Аха, аха. Естествено. Както кажеш.
— Ще престанеш да идваш при прозореца ми и никога повече няма да ме докосваш.
— Добре, добре — вперил очи в оръжието, отвърна той. — Никога повече няма да те тормозя. А сега се махай от тук.