На тротоара пред блока тя извади заснетия филм, надписа го и зареди нов. „Кодак Плюс“ 200. От прозореца на приземния апартамент я гледаше котка. Златисто животно с камбанка на нашийника. Когато Александра се приближи, котката се изправи на перваза и се протегна, после се скри в тъмната стая, сякаш беше видяла достатъчно нещастие за една нощ.
Тя направи още една снимка на стълбището. Пак кървави петна и стъпки. На дървения парапет откри кървав отпечатък от длан и я засне от средно разстояние и от десетина сантиметра. Подметките имаха дълбоки грайфери. Същите маратонки „Найки“ четиридесет и четвърти номер, каквито бе носил в предишните пет случая.
Убиецът беше слязъл по стълбището, като бе стъпвал в собствената си кръв. Шестият му удар, същият начин на действие. Имаше най-различни теории за това защо човек, който току-що е изнасилил и убил, толкова грижливо е оставил кървавите си следи. Може би подигравка. Желание да бъде заловен. Или разиграване на някакъв ритуал. „Маями Хералд“ и един от телевизионните канали го бяха нарекли „Кървавия изнасилвач“ и предполагаха, че се опитва да докаже некадърността на полицията. Навярно бивше ченге, което натрива носа на някогашните си колеги. „Оставям отпечатъците си навсякъде, а вие, идиоти такива, не можете да ме хванете.“
Но Алекс не вярваше на тази характеристика. Както обикновено, журналистите приемаха, че всички останали искат същото, за каквото толкова много копнееха самите те: публичност и висок рейтинг. Но този тип изобщо не й се струваше такъв. Той не се стремеше към първите страници. Проявите му бяха прекалено напрегнати, прекалено лични. Тази кръв й изглеждаше прекалено първична, като дирята на смъртно ранено животно, звяр, прекалено заслепен от болка, за да обръща внимание на следите, които оставя.
Няколко стъпала по-нагоре на парапета имаше втори кървав отпечатък от длан. Александра го засне от метър и половина и направи два близки кадъра. Чисти, ясни отпечатъци. Тя бавно и предпазливо продължи, като описваше с очи концентрични кръгове, метър и половина, три метра, после нататък. Бяха я обучавали да наблюдава. Вече й бе станало втора природа.
Дан Романо пушеше в коридора и зяпаше нощното небе. Тежък мъж с бяла, отметната назад коса. Тридесетгодишен стаж в полицията. Лейтенант от отдел „Убийства“, който ръководеше разследването на Кървавия изнасилвач. До пенсионирането му оставаха броени дни. През последните няколко месеца бе започнал да гледа на живота философски и да тормози всички с големи въпроси, които нямаха отговор. Защо небето е синьо? Защо бръшлянът се увива?
— Доста е тихо — отбеляза Александра. — Чарът ти пак ли не действа, Дан?
Той изхвърли фаса си навън и се обърна към нея.
— Патологът си обува гащите, останалите всеки момент ще дойдат.
— Какво имаме?
Дан се усмихна.
— Твоят човек пак се е развихрил.
Тя поклати глава.
— Остави тези глупости. Вече не е смешно.
— Ей, аз не съм единственият, който го е забелязал. Хората започват да приказват.
— Той е колкото мой, толкова и твой, тъй че престани да ме дразниш.
Александра провери настройката на фотоапарата.
— Виж се колко си напрегната, Алекс. Направо скована. И окото ти.
Тя го погледна.
— Какво ми е на окото?
— Ъгълчето на лявото ти око постоянно потръпва. И други са го забелязали. Ти реагираш, Алекс. Този тип е засегнал някой нерв.
— Просто ти намигах, Дан. Флиртувах. Не виждаш ли?
Детективът продължително я изгледа, после гласът му омекна.
— Съмнявам се, Алекс. Мисля, че трябва да поговориш за това със специалист.
Тя отново поклати глава и отпусна фотоапарата.
— Стига, Дан. Всеки ден газим в такива лайна, че е нормално окото ми от време на време да потрепва, не смяташ ли?
Той продължи да я гледа. Накрая въздъхна и се извърна. Запали нова цигара и жадно дръпна дима.
— Свърших с външните снимки — каза Александра. — Ще дойдеш ли вътре с мен? Или да вляза сама?
Дан издиша дима и остана на мястото си. Очите му блуждаеха в черното небе.
— Отдавна искам да те питам нещо, Алекс. — Гласът му звучеше унесено.