17. Мозък и тяло
Човешкият мозък е най-сложното устройство в пределите на известната нам вселена, но тъй като фактически за вселената ние още нищичко не знаем, възможно е той да стои на доста ниско стъпало в йерархията на органичните сметачни устройства. И все пак могъществото на нашия мозък и неговите потенциални възможности са тъй големи, че и досега си остават малко използувани и вероятно още ненапълно разгадани. В човешката съдба има едно странно обстоятелство, за което чувствителният ум не може да мисли без известна тъга — в продължение на поне петдесет хиляди години на нашата планета са живели разумни същества, хора, които биха могли да дирижират симфонични оркестри, да откриват теореми в полето на висшата математика, да бъдат секретари на Организацията на обединените нации или да пилотират космически кораби, ако бяха имали тая възможност. Може би 99 процента от човешките способности са били изразходвани напразно; дори и днес хората, които се смятат за културни и образовани, работят през по-голямата част от времето просто като автомати и само веднъж или два пъти през целия си живот се докосват за миг до тия могъщи, но дълбоко скрити възможности, с които разполага техният ум.
В следващите свои размишления аз ще пренебрегна всички свръхестествени явления, също и така наричаните псифеномени. Ако те съществуват и се поддават на някакво управление, то след време те биха могли да направляват цялата психическа деятелност на хората, да преобразят същността на цялата човешка култура по начин, който сега трудно може да се предвиди. Но при съвременното ниво на нашето невежество такива догадки са безполезни; те биха могли само неусетно да ни изведат в несигурното тресавище на мистицизма. Известните вече нам способности на мозъка са толкова изумителни, че не е нужно да призоваваме нови, още неизвестни.
Да разгледаме най-напред паметта. Досега още никой не е успял, макар и приблизително, да установи какво количество факти и впечатления е способен да съхрани нашият мозък в продължение на един човешки живот. Съществуват убедителни доказателства, които говорят, че всъщност ние нищо не забравяме; ние просто не можем да се доберем до нужната информация в даден момент. В наши дни ние вече рядко срещаме прояви на действително феноменална памет: в един свят на книгите и документацията такава памет не е много нужна. До откриване на писмеността цялата световна история и литература е трябвало да се съхранява в паметта и устно да се предава от поколение на поколение. Дори и днес все още се намират хора, които знаят наизуст цялата Библия или Корана — така както някога хората са запаметявали целия Омир.
Работата на д-р Уайлдър Пенфилд и неговите колеги в Монреал съвсем убедително показва, че посредством дразнене на определени участъци в мозъка с електрически импулси могат да се възстановят в паметта отдавна забравени неща. Човек отново преживява в ярки подробности (цвят, мирис, звук) изпитани някога впечатления — сякаш пред неговия мислен взор се прожектират кадри от стар филм, и то с пълното съзнание, че това са само спомени, а не събития, протичащи наяве в момента. Аналогични ефекти могат да възникнат и в състояние на хипноза. От това се е възползувал професор Фройд при лекуване на психически разстройства.
Когато открием как мозъкът филтрира и опазва цялата тая лавина от впечатления, която се влива в него всяка секунда от нашия живот, тогава може би ние ще се научим да контролираме паметта с помощта на съзнателни или изкуствени външни въздействия. Тогава възпоминанието ще престане да бъде неустойчив, зависещ от случайности процес; ако ви се доще да възпроизведете в паметта си страница от някой вестник, която сте чели преди тридесет години, вие ще можете да сторите това, като възбудите съответните клетки на главния мозък. В известен смисъл това ще бъде нещо като „пътуване в миналото“ — вероятно единственият възможен начин за такова пътуване. Такова контролиране на паметта би било наистина една вълшебна проява на власт, която за разлика от много други необикновени сили, подчинени на човека, би служила вероятно само за общото добро на хората.
Управлението на паметта би революционизирало цялата съдебна практика. На класическия въпрос: „Какво правихте през нощта на двадесет и трети…?“, никой вече не ще може да отговори: „Забравил съм“. Свидетелите не ще могат повече да спъват хода на разглежданото дело с показания от рода на: „Струва ми се, че видях…“ Нека се надяваме обаче, че стимулирането на паметта няма да стане принудителна съдебна процедура…