Овладяването на безопасна и удобна за прилагане форма на анабиоза — а в това няма нищо невъзможно от гледна точка на медицината, доколкото тя може да бъде разглеждана като продължение на общата анестезия — би могло да има извънредно важни последствия за обществото. Хора, които страдат от неизлечима болест, биха се решили да „прескочат“ десет-двадесет години с надежда, че в това време медицината ще намери средства да ги излекува. По същия начин ще може да се изпратят в бъдещето лудите и престъпниците, на които съвременната наука и съвременното общество не са в състояние да помогнат. Нашите потомци, разбира се, едва ли биха се радвали на подобно наследство, но в края на краищата те не ще могат да „върнат“ тези пришълци назад.
Всичко казано дотук ни позволява да смятаме, макар и още никой да не е доказал това, че легендата за Рип Ван Уинкл е научно правдоподобна и че процесът на остаряването може да се забави и дори да се преустанови по време на анабиозата. По този начин спящият човек би могъл да пътува през вековете, спирайки се от време на време да изследва бъдещето, така както ние днес изследваме космическото пространство. През всяка епоха се срещат хора, които не могат да се приспособят към своето време и които биха предпочели да се отправят на такова пътешествие, ако им бъде предоставена тази възможност. Така те биха могли да видят света такъв, какъвто ще бъде дълго след нормалната продължителност на техния живот.
И ето че стигнахме до въпроса, който представлява може би най-голямата загадка. Съществува ли изобщо нормална продължителност на живота или пък всички хора умират фактически в резултат на някакви нещастни случаи? Наистина днес ние живеем, средно взето, много по-дълго време от нашите прадеди, обаче — според данните, с които разполагаме — абсолютният предел не се е изменил от дните, когато са записани първите сведения по този въпрос. Библейските седемдесет години и до ден днешен си остават средната граница, както е било и преди четири хиляди години.
Нито един човек, ако се съди само по достоверни сведения, не е живял повече от 115 години; често се споменават много по-големи показатели, обаче с почти пълна увереност може да се каже, че това са или случаи на измама, или някакви грешки. Изглежда че човекът е най-дълголетният бозайник. Някои риби и костенурки живеят до двеста години. Колосална възраст достигат само дърветата; най-дълголетният жив организъм това е невисокият и неугледен бор, който расте в подножието на Сиера Невада. Неговата възраст се изчислява на 4600 години40.
Смъртта (не старостта!) е явно необходима за прогреса както в социално, така и в биологично отношение. Дори и ако не загине от пренаселеност, един свят от безсмъртни скоро би престанал да се развива, би се разплул. Във всяка сфера на човешката деятелност се срещат примери на смешното и неприятно влияние на хора, които по силата на своята напреднала възраст са престанали да бъдат полезни. И все пак смъртта — както и сънят — не изглежда да се явява като биологическа неизбежност, дори и да е необходима за еволюцията.
Нашето тяло не прилича на машина: то никога не се изхабява, понеже непрекъснато се пресъздава от нови материали. Ако този процес би се извършвал с неизменна ефективност, ние бихме станали безсмъртни. За съжаление няколко десетилетия след нашето раждане очевидно става някакво нарушение в работата на ремонтно-сервизния цех на организма; материалите са все тъй добри, но старите планове и чертежи се загубват или пренебрегват. В резултат на това важни служби в организма вече не се възстановяват както трябва след постигналата ги авария. Сякаш клетките на тялото започват да забравят своите задължения, с които някога така акуратно са се справяли.
За да се избягнат провали в паметта, трябва да се водят по-добри „дневници“. Може да дойде време, когато с помощта на същите методи ние ще можем да помогнем и на нашето тяло. С откриването на азбуката умственото забравяне е престанало да бъде неизбежно; възможно е, щото по-сложните средства на утрешната медицина ще могат да излекуват и физическото „забравяне“: ние ще се научим да съхраняваме в съответни устройства за запаметяване идеалните прототипи на нашите тела. Тогава ще може от време на време да се проверяват отклоненията от предишната установена норма и да се премахват, преди да са станали сериозни и опасни.