Разбира се, че е съвсем невъзможно да си представим такова число, ала нека все пак се опитаме да му придадем някакво нагледно значение. Ако умалим цялата достъпна за наблюдение вселена до размерите на нашата планета, тогава тази част, в която ние бихме могли да живеем без космически скафандри и херметически кабини, ще бъде равна по обем на един атом!
Наистина ние се готвим един ден да изследваме и заселим много други „атоми“ от „видимата“ част на космоса, но това ще бъде постигнато с цената на огромни технически усилия. Защото по-голямата част от нашата енергия ще бъде насочена и употребена за защита на нашите крехки и уязвими тела от крайностите в температурата, от наляганията и притеглянията, съществуващи в космическото пространство и на другите светове. Машините са много по-безразлични към такива крайни условия. И още по-важно, те ще могат търпеливо да чакат години и векове, които ще бъдат необходими за пътешествия към далечните предели на вселената.
Същества от плът и кръв като нас могат да изследват и опознаят само една безкрайно малка част от космическото пространство. Само създания от метал и пластмаса ще могат действително да го победят (нещо, което те вече са започнали да правят). Малките мозъци на нашите „Рейнджъри“ и „Проспектори“ са само предвестници на онзи машинен разум, който някой ден ще се устреми към звездите.
Твърде възможно е, че само в космическото пространство, там, където условията са много по-сурови и по-сложни от където и да било тук, на Земята, разумът ще може да достигне най-висшия си стадий на развитие. Така както и другите наши качества, разумът се развива в борби и стълкновения; през идните векове тъпаците ще могат да си останат на спокойната, безметежна Земя, а истинските гении ще разцъфват само в далечното космическо пространство — царството на машините, не от плът и кръв.
В историята на нашата планета може да се намери поразително сходна ситуация. Преди няколко милиони години най-разумните измежду бозайниците напуснали полесражението на сушата и се върнали в родината на своите прадеди — морето. Те и сега са там. Техният мозък е по-голям и потенциално по-мощен от нашия. Обаче, доколкото ни е известно, те малко използуват възможностите на своя голям мозък; неизменността на окръжаващата ги морска среда не предявява особена нужда от разум. Делфините и китовете, които биха могли да бъдат наши „равни“, а може би и да ни превъзхождат, ако бяха останали на сушата, сега простодушно и невинно препускат редом с новите морски чудовища, които носят на борда си по шестнадесет мегатона смърт. И може би не ние, а те са направили по-добрия избор; но сега вече за нас е късно да се присъединим към тях.
Ако сте следили внимателно моите разсъждения дотук, то сега протоплазмената изчислителна машина, скрита във вашия мозък, трябва да бъде вече „запрогмирована“ да възприеме мисълта, макар и само заради спора, че машините могат да станат по-разумни и по-разнообразни от човека, и то в твърде близкото бъдеще. А допуснем ли веднъж подобно нещо, ние незабавно трябва да си зададем въпроса: „Какво ще стане тогава с човека?“
Според мене, този въпрос, общо взето, не е чак толкова важен, освен, разбира се, за самия Човек. Вероятно и неандерталците са надавали подобни жаловити вопли преди около сто хиляди години, когато на сцената се появил homo sapiens с неговото безобразно вертикално чело и смешно изпъкнала долна челюст. Всеки философ от каменния век, който би дал на своите земляци правилния отговор, вероятно би завършил живота си в котела с кипяща вода; аз съм готов да поема този риск.
Що се отнася до най-близкото бъдеще, то отговорът може би трябва да бъде ободряващ, а не обезсърчаващ. Възможно е да настъпи непродължителен Златен век, когато хората ще сияят, ползувайки се от могъществото на своите нови „партньори“. Ако изключим възможностите за война, ние вече се намираме в преддверието на този век. Както неотдавна се изказа д-р Саймън Ремо, „разширяването на човешкия интелект с помощта на електрониката ще стане най-важната наша задача в близките десетилетия“.
Мислещите машини ще поемат „в ръцете си“ изпълняването на не тъй сложни ежедневни задължения и по този начин ще дават на човешкия мозък възможност да се съсредоточи върху по-висши проблеми.(Разбира се, няма никаква гаранция, че той ще се заеме именно с това.) Възможно е, че в продължение на няколко поколения всеки човек ще бъде съпровождан в живота от някакъв електронен „компаньон“, с размери не по-големи от тези на днешните транзисторни приемници. Този компаньон ще „расте“ заедно с човека от най-ранното му детство, ще изучи неговите навици, неговите постъпки и дела и ще изпълнява вместо него всички второстепенни задължения, като водене на текущи преписки и кореспонденция, попълване на данъчни декларации, уговаряне на делови срещи. В известни случаи той дори ще може да замества „господаря“ си на срещи, които последният би предпочел да пропусне, а сетне да докладва за тях накратко или подробно — така, както пожелае неговият „господар“. Електронният компаньон ще може да замества човека при телефонните разговори, и то тъй успешно, че никой не ще може да познае кой говори насреща му — човек или машина; може би само след едно столетие „играта“ на Тюринг ще стане неизбежен елемент от нашия обществен живот с всички произлизащи от това усложнения и възможности — неща, които аз оставям на въображението на читателя.