Може да ви се стори, че отивам много надалеч със своите предположения, но това е само защото ние все още живеем в епохата на колелата и нашият ум не е способен да се освободи от тяхната тирания, същността на която е отразена изцяло в предупредителния пътен надпис: „Пази банкетите!“ За нашите внуци този израз ще загуби всякакъв смисъл: бетон или тресавище — за тях ще бъде все едно, стига тази повърхност да е достатъчно гладка.
Тук трябва да отбележим, че дотогава, докато ние зависим от двигатели с вътрешно горене, широкото приложение на индивидуални и семейни АВВ машини може да се окаже не особено практично. За да достигне скорост от 100 километра в час, произвежданият от Къртис-Райт „Ейркар“ се нуждае от двигател с мощност 300 конски сили. Разбира се, в бъдеще експлоатационните показатели на тия машини значително ще се подобрят; сега-засега обаче маломерните АВВ представляват интерес главно за хора от въоръжените сили; за фермери, които трябва да се движат по неравни или наводнени площи; за кинорежисьори, търсещи оригинални обекти, както и за някои други особени категории клиенти, които могат да заплащат необходимото огромно количество гориво.
Но моторът с вътрешно горене вече си отива — в това може да ви увери всеки нефтогеолог, ако го срещнете в момент на откровение. Не след дълго, заставени от неволята, ние ще трябва да изнамерим друг източник на енергия — може би някакъв остроумен вариант на електрическия акумулатор, поне сто пъти по-мощен от днешния неугледен сандък. До каквото и разрешение на тази проблема да се стигне, след няколко десетилетия ще се появят модели на леки, дълготрайни двигатели, които ще влязат в широка експлоатация, щом нафтовите кладенци пресъхнат. Тези именно нови двигатели ще привеждат в движение и аеромобилите на бъдещето, така както моторите с вътрешно горене „теглят“ движещите се по земята автомобили.
Когато транспортът се освободи от робската зависимост на пътищата, ние ще можем най-после да се движим свободно по цялата наша планета. Едва ли би могло да се прецени достатъчно значението на тези постижения за Африка, Австралия, Южна Америка, Антарктида и всички страни, където няма (и вероятно никога не ще има) добре изградена пътна мрежа. Пампаси, степи, южноафрикански савани, прерии, заснежени полета, блата, мочурища, пустини — навсякъде ще пътуват тежки, бързи транспортни машини, и то по-безпрепятствено, а може би и по-икономично, отколкото по най-добрите съвременни аутостради и магистрали. Твърде възможно е, щото завладяването на полярните области да зависи от темпа, с който ще бъдат построени товарните АВВ.
Ние ще се върнем на този въпрос, но сега е време да преминем към морето. Защото АВВ, разбира се, ще могат еднакво лесно да се движат както над земята, така и над водата. Това тяхно свойство беше вече убедително доказано от транспортната машина SR-N1, която премина разстоянието от Англия до Франция — рейс, вероятно с не по-малко историческо значение, отколкото полетът на Блерио.
„Хувъркрафтът“ SR-N1 тежи четири тона; неговият двигател с мощност 435 конски сили обезпечава максималната височина на „издигането“ от 37,5 сантиметра. Следващият модел — неговият заместник, ще бъде значително по-голям, включително 400-тонен морски ферибот, който ще пренася през Ламанша 1200 пътници и 80 автомобила със скорост от около 150 километра на час. Благодарение на своите огромни размери тази машина ще може да се „плъзга“ на около два метра над водата, т.е. вън от досега на вълните. Всички, които са имали случая да пътуват с „Хувъркрафтът“, говорят за изключително плавното му движение и голямо удобство, така че не след дълго морската болест при преминаването от Дувър до Кале ще стане само страница от миналото. Препоръчваме на конструкторите на всички морски фериботи да имат АВВ за свой образец.
По-големите АВВ може коренно да повлияят на търговията, на външната политика и дори на разпределението на населението. За масовото въвеждане на подобни модели в експлоатация ние няма защо да очакваме някакъв хипотетически нов двигател; когато става дума за машини, тежащи няколко хиляди тона, днешните газови турбини са напълно задоволителни, а утрешните атомни реактори ще бъдат още по-подходящи. Щом натрупаме достатъчно опит от съвременните примитивни модели, ние ще можем да пристъпим към построяването на огромни презокеански АВВ, годни да пренасят междуконтинентални товари със скорост не по-малко от 150–160 километра в час.