Аз лично се съмнявам в това. Така или иначе, винаги ще има случаи, когато роботите ще изпадат в някаква беда и хората ще трябва да им се притекат на помощ. Рано или късно ще се наложи от научна и практична гледна точка човек сам да изследва Юпитер; а някой ден ние дори може да пожелаем да основем там постоянна база. За тая цел ще ни трябва известна форма на контрол върху гравитацията — освен ако успеем да развъдим някаква специална раса юпитерски колонисти, притежаващи физиката на горила (повече за изследването на Юпитер ще намерите в глава 9).
Ако всичко това изглежда твърде далечно и фантастично, то позволете ми да ви напомня, че съществува една още по-важна за нас планета с високо ниво на гравитация, на която след може би по-малко от петдесет години хората вероятно не ще могат да стъпят. Тази планета е нашата родна Земя. Не се ли научим да контролираме гравитацията, ние може да обречем нашите космически пътешественици и преселници на вечно изгнание. Човек, който е поживял няколко години на Луната, където теглото му е било равно само на 1/6 от земното му тегло, при връщането си на Земята ще се окаже безпомощен инвалид. Той може би ще има нужда от месеци на мъчителна тренировка, преди да се научи отново да ходи, а децата, родени на Луната (каквито непременно ще има през следващото поколение), може би съвсем не ще съумеят да се приспособят към новите условия.
За да се избегне всичко това, на нас ни трябва някакво ефикасно портативно устройство за управляване на гравитацията — тъй компактно, че да може да се носи на гърба или около кръста. Нещо повече, то би могло да стане дори постоянна част от облеклото на човека, съвсем обикновено като ръчния часовник или джобния транзисторен приемник. Тогава човек би могъл да го употребява за намаляване на теглото си до нула или пък като източник на движение.
Всеки, който е готов да приеме по начало реализирането на управляемата гравитация, не трябва да се плаши от възможностите за по-нататъшните усъвършенствувания в тази област. Миниатюризацията е станала вече едно от ежедневните чудеса на нашия век — дали за добро или за лошо, това не се знае. Първата термоядрена бомба беше голяма колкото цяла къща; днешните бойни глави с „икономични размери“ не са по-големи от кошче за отпадъци; и все пак едно такова „кошче“ отделя енергия, достатъчна да запрати парахода „Куин Елизабет“ на Марс. За мен тази ежедневна проява на съвременната атомна техника изглежда много по-фантастична, отколкото вероятността за разработване на индивидуално средство за управление на гравитацията.
Индивидуалният гравитатор, ако бъде произвеждан достатъчно евтино, би могъл да стане едно от най-революционните изобретения на всички времена. Тогава ние бихме се избавили — подобно на птиците и рибите — от тиранията на вертикала; придобили бихме свободата на третото измерение, тоест ще можем да се движим в което си искаме направление. В градовете никой няма да ползува асансьора, ако намери достатъчно удобен прозорец. Голямата подвижност, която бихме придобили по този начин, и то без всякакви усилия, би ни заставила да се учим отново и да свикваме със съвършено нов начин на живот — почти като този на птиците. Но още преди всичко това да навлезе в ежедневния живот, ние вече ще бъдем добре запознати с него — дотогава безброй филми за космонавти, движещи се в орбита, ще запознаят хората с представата за безтегловността и ще пробудят у тях желание да изпитат свързаните с нея приятни усещания. Възможно е също левитаторът да изиграе такава роля в планините, каквато аквалангът изигра в морето. Професионалните водачи из Алпите и шерпите, разбира се, ще негодуват, но какво да се прави — прогресът е неумолим. Цели тълпи „въздушни“ туристи ще бродят над Хималаите и ще се трупат на върха Еверест така, както днес се трупат по плажовете на Флорида или близо до Кан… Това е само въпрос на време.
Дори и ако границата на желаното — индивидуалната левитация — се окаже недостижима, ние все пак може да се научим да строим малки машини, в които бавно и безшумно (и двете качества са еднакво важни) да се носим в небесата. Само преди шестдесетина години идеята за „плуване“ из пространството е изглеждала съвсем нереална, докато въртолетът не ни отвори очите. И сега, когато експерименталните машини, движещи се на въздушни възглавници, „летят“ където си искат, ние няма да се успокоим, докато не почнем да скитаме на воля над повърхността на Земята, и то с такава свобода, каквато не може да ни даде нито един автомобил, нито самолетът.