Подобни откази да се приемат фактите, които днес са вече очевидни, продължават да се повтарят през цялата история на авиацията. Ще си позволя да цитирам друг един астроном — Уилям Пикеринг. Ето как той поучава непросветената публика само няколко години след като първите самолети започнали да летят:
„Въображението на хората често си представя гигантски летателни машини, които пресичат устремно атлантическия океан и носят на борда си множество пътници подобно на съвременните морски параходи… Може без колебание да се каже, че тези идеи са съвършено фантастични; и ако някаква машина прелети над океана с един-двама пътници, разноските по този полет ще бъдат приемливи само за капиталиста, който може да си има и собствена яхта. Друго разпространено заблуждение е очакването този самолет да развива голяма скорост. Трябва да се помни, че съпротивлението на въздуха расте пропорционално на квадрата на скоростта, а извършваната работа — пропорционално на куба… Ако с 30 конски сили ние можем да достигнем скорост от 64 километра в час, то за да имаме скорост от 160 километра в час, на нас ще ни трябва мотор с мощност от 470 конски сили… Съвсем ясно е следователно, че със средствата, с които днес разполагаме, авиацията не може да се състезава по скорост нито с локомотива, нито с парахода.“
Впрочем повечето от неговите колеги астрономи смятали, че Пикеринг притежавал премного разпалено въображение; например той бил склонен да приеме, че на Луната има растителност, а може би и насекоми. На мен ми е особено приятно да отбележа, че преди неговата смърт, в 1938 година, на осемдесетгодишна възраст, професор Пикеринг имаше възможността да види самолети, които летят със скорост 640 километра в час и които носят на борда си повече от „един-двама“ пътници.
По-близо до наши дни, в разцвета на космическата ера, предсказанията започнаха да се оправдават (и опровергават) в непознати досега мащаби и бързина. Тъй като и аз самият съм вземал участие в това и като всеки смъртен и аз съм способен да се откажа от удоволствието да се провикна: „Нали ви казах, че така ще стане!“ — тук бих искал да напомня няколко изявления относно космическите полети, направени в миналото от изтъкнати учени. Някой все трябва да стори това, за да поразтърси забележително взискателната памет на някои песимисти, които се хвърлят от една крайност към друга. Бързината, с която тия, които някога са се провиквали: „Това е неосъществимо!“, се отмятат и преминават към: „Аз винаги съм казвал, че това е възможно!“ — е наистина поразителна!
Идеята за космически полети като реална възможност за пръв път стигна до широката публика през 1920 година, когато вестниците съобщиха за работата на американеца Робърт Годард и румънеца Херман Оберт (много по-раншните изследвания на Циолковски тогава бяха малко известни извън границите на Русия). Когато идеите на Годард и Оберт, изопачени както винаги от пресата, се промъкваха сред хората на науката, те бяха посрещнати с викове и присмех. Като пример на критическите нападки, с които е трябвало да се сблъскат пионерите космонавти, аз представям откъс от статията на някой си професор А. У. Бикертън, печатана през 1926 година. Препоръчвам той да бъде прочетен внимателно като ненадминат образец на арогантно невежество.
„Глупавата идея да се стреля към Луната е пример на абсурдната крайност, до която в резултат на ограничената до порочност специализация стигат учените, работещи изолирано в «непроницаеми за мисълта» кабинети. Нека се опитаме да анализираме критически това предложение. За да може снарядът напълно да преодолее силата на земното притегляне, той ще трябва да развие скорост от 11 километра в секунда. Еквивалентната топлинна енергия на един грам при такава скорост се състои от 15180 калории… Енергията на нитроглицерина — най-силното взривно вещество, с което разполагаме — е по-малка от 1500 калории на 1 грам. Следователно дори и ако не носи никакъв допълнителен товар върху себе си, самото взривно вещество разполага само с 1/10 от енергията, която му е необходима, за да се отскубне от Земята… От това става ясно, че предложението по принцип е неосъществимо.“
Възмутените читатели в Народната библиотека на град Коломбо започнаха сърдито да ми сочат табелката с надпис „Пазете тишина“, когато открих горецитирания бисер. Заслужава той да бъде разгледан по-подробно, за да установим как именно тази „порочна специализация“, ако можем да си послужим с неговия израз, е накарала почтения професор да се обърка толкова много.