Напълно възможно е да има техника, която да превъзхожда електрониката в такава степен, в каквато последната превъзхожда тромавите машини на Средните векове. И може би с помощта на такава техника дори разлагането, предаването и възпроизвеждането на такъв сложен обект като човешкото тяло да се окаже осъществимо, и то за твърде кратък срок — да речем, за няколко минути. И все пак дори и такова едно постижение съвсем не означава, че ние някога ще успеем да „изпратим“ жив човек — с всичките негови мисли и спомени, с неговото неповторимо усещане на собствената си личност — чрез посредничеството на какъвто и да било еквивалент на радиовълните. Защото човек е нещо повече от сбора на атомите, съдържащи се в него; той представлява от само себе си най-малкото поне такъв един сбор плюс невъобразимо количество от енергетически състояния и пространствени съчетания, в които тия атоми се намират в даден момент. Съвременната физика (особено принципът за неопределеността на Хайзенберг) утвърждава, че измерването на всичките тези състояния и съчетания с абсолютна точност е по принцип невъзможно и че фактически самата идея за такова намерение е безсмислена. Подобно на копието, направено с индиго, дубликатът обезателно трябва до известна степен да се отклонява от природата на нещата, да се отличава с известни неясности, „размазаности“. Такава една размазаност може да бъде съвсем незначителна (като шумът в някой висококачествен магнитофонен запис), но може и да бъде толкова подчертана, че копието да стане неузнаваемо, както бива с някое вестникарско клише, което е било преснимано много пъти.
Аз не ще прося извинение от чисто механическия подход към разглеждане на този въпрос; пред нас стоят доста много технически проблеми, за да можем да се занимаваме с такива неопределими понятия като душа и дух. Може с пълно основание да се твърди, че дори и ако бихме могли да възпроизведем човек с точност до последния атом, в резултат вероятно ще се получи неживо същество — или ако бъде живо, то съвсем различно от първооригинала. И все пак именно такава една репродукция би задоволила минималната нужда; възможно е, че ние ще трябва да постигнем нещо много повече, ако искаме да разрешим обсъждания проблем.
Съществува обаче и една друга, философска страна на въпроса, която аз не мога да пренебрегна, а несъмнено и вие сами вече сте я открили. Ако такъв един начин на транспортиране е изобщо възможен, някои последствия от него ще бъдат просто ужасяващи.
Работата се състои в това, че предавателят на материя няма да бъде само „предавател“, той се явява и като потенциално възпроизводително устройство, способно да създава неограничено число копия, неразличими от оригинала. Копията биха могли да бъдат на брой толкова, колкото са и приемниците; освен това възможно е „сигналът“ да бъде записан и да се „преиграва“ многократно чрез един и същ приемник. Във връзка с това уместно е да се напомни, че суровините, от които е направено човешкото тяло, струват само няколко долара…
Един ден всички производствени процеси ще бъдат основани на този принцип, който е, разбира се, напълно целесъобразен, що се отнася до прости, неодушевени предмети, а дори и за сложни, ала все пак неживи същества. Ние не възразяваме срещу хилядите еднакви наглед пепелници, чаши и автомобили, обаче обществото би изпаднало в кошмарна бъркотия, ако се сблъска със стотици хора, които с пълно основание биха претендирали, че са една и съща личност. Дори само два-три екземпляра от някой виден държавник биха могли да предизвикат пълен политически хаос; а възможностите за престъпление, интриги, разпалване на войни тук са толкова големи, че такова едно изобретение би се оказало далеч по-опасно от всяка атомна бомба. И все пак застрашителният характер на едно или друго откритие още не го прави неосъществимо, както вече имаха случая да узнаят жителите на Хирошима. Ние можем, разбира се, да се надяваме, че предавателят-дубликатор на материя ще си остане завинаги извън границите на възможното, но аз все пак се страхувам, че човечеството все някога ще трябва да се изправи пред проблема, свързан с подобна техника.