Аз подозирах също, че примитивният „телевизионен“ подход, описан по-горе, няма да се окаже най-доброто разрешение на задачата за мигновено транспортиране. Истинското разрешение (ако то изобщо съществува) може да бъде много по-остроумно. То може да бъде свързано със свойствата на самото космическо пространство…
Някой някога много остроумно бе казал, че пространството е това, което не позволява много неща да заемат едно и също място. Но да предположим, че на нас ни се поиска две неща да бъдат на едно и също място или — по-точно, „две места да бъдат на едно и също място“?
Идеята, че пространството е неподвижно, неизменяемо, абсолютно, бе подложена на жестоки нападки през последните петдесет години; „вина“ за това са главно откритията на Айнщайн. Но още преди теорията за относителността да ни накара съсредоточено и дълбоко да разглеждаме представите, които всякога са изглеждали „здрав смисъл“, редица философи и математици поставиха под съмнение концепцията за класическото, Евклидово пространство. Към тях се отнася, на първо място, Николай Иванович Лобачевски (1793–1856).
Съществуват най-малко две гледища, според които пространството може да притежава свойства, много по-сложни от описаните в учебниците по геометрия, свойства, които повечето измежду нас смътно си спомнят от ученическите години. То може да не бъде подчинено на основните аксиоми на Евклид или да има повече от три измерения. Съвременните геометрици, чийто девиз е: „Това, което можем да си представим, вече не е геометрия“ — са измислили много по-ужасяващи вероятности, които ние с благодарност можем да пренебрегнем.
През последно време четвъртото измерение излезе от мода: то беше популярно в началото на нашия век, но твърде възможно е някой ден пак да получи признание. В мисълта, че може да съществува нещо, по-високо от куба, тъй както кубът е по-висок от квадрата — няма нищо особено трудно за възприемане. Много лесно могат да се изчислят свойствата на четиримерни, петмерни и изобщо на n-мерни тела по аналогия с телата от по-ниски измерения. Ние ще се занимаем с това в глава 14.
Макар че съм готов — поне приблизително готов — да приема поправка на това мое гледище, аз не мисля, че многомерното Евклидово пространство ни предлага възможност за по-кратки съобщения между две точки в нам познатия свят на три измерения. Две точки, разделени от определено разстояние в тримерното пространство, ще се окажат не по-малко отдалечени една от друга в пространство от какъвто и да е по-сложен вид. Обаче ако ние си представим, че пространството може да се „изкриви“, така че аксиомите на Евклид да станат вече неприложими към него, тогава наистина ще възникнат някои нови и твърде интересни възможности.
И ето че пак единственият метод да оценим тия възможности се оказва аналогията. Припомнете си отдавна познатата, но загадъчна фигура — така наречената повърхност на Мьобиус, която се образува, като се залепят двата края на хартиената лента, предварително извита на половин оборот. В резултат на това се получава „пръстен“ с едностранна повърхност, нещо, в което вие лесно можете да се уверите, като прокарате пръста си по нея. Предлагам ви сами да си изготвите една такава повърхност на Мьобиус: за това ще са нужни само тридесет секунди и вие няма да съжалявате за загубеното време.
Хванете тази залепена лента между палеца и показалеца. Вие можете да опишете с молив една непрекъсната линия от палеца до показалеца, извършвайки по този начин един оборот около повърхността. (А може това да е само половин оборот, но това е друг въпрос.) Такова разстояние може да се окаже доста дълго за жител на въображаемата „Флатландия“, страна с две измерения, който ще може да се движи само по повърхността.
От друга страна, ако бихте могли да минете през дебелината на хартията, направо между палеца и показалеца, разстоянието би било много късо: вместо, да речем, двадесет и пет сантиметра — само десетина микрона.
Този малък и простичък опит ни позволява да предположим съществуването на няколко твърде необикновени възможности. Ние можем да си представим такъв вид пространство, в което две точки, A и B, могат да бъдат много отдалечени една от друга в едно направление, а в друго съвсем близки.
Фактът, че ние можем да си представим подобна картина, съвсем не означава, че тя е физически осъществима и че в пространството съществуват „дупки“, през които ние бихме могли „направо“ да се проврем през цялата вселена. Ние смятаме обаче, че геометрията на пространството е непостоянна — разбира се, за мнозина математици, живели в двехилядолетната сянка на Евклидовите постулати, тази мисъл би изглеждала абсурдна. Пространството може да бъде изменено под въздействието на гравитационни полета: макар че това може да изглежда като „поставяне на колата пред коня“; така наречените „гравитационни полета“ не са причина, а последствие от кривината на пространството.