Въпреки опасностите и трудните проблеми, свързани с нашата епоха, ние трябва да бъдем щастливи, че живеем сега. Всяка цивилизация в известен смисъл прилича на австралийски „сърф-райдър“ — спортист плувец, носещ се върху гребена на прибойната океанска вълна. Вълната, която ни носи, току-що е започнала своя бяг; тия, на които им се струва, че нейната сила вече е отслабнала, изпреварват историята с много столетия. Сега ние се намираме в рисковано, обаче освежаващо равновесие, които представлява есенцията на истински живот — пълна противоположност на едно жалко съществование. Зад нас рифовете, които вече сме преодолели; под нас могъща вълна; тя едва започва да се пени, издигайки своя гребен все по-високо и по-високо над морето…
А пред нас?
Това не можем да кажем: ние все още се намираме много далече от брега и не можем да видим неговите очертания. За нас е достатъчно да летим напред и все напред върху гребена на вълната.
9. Ние не можем да стигнем там
В автобиографията на писателя от деветнадесетия век Ричард Джефрис има една поразителна, макар и малко недодялана фраза, която стои запечатана в ума ми от дълги години: „недостижимата синевина на небесното цвете“. „Недостижима!“ Ние рядко употребяваме тази дума днес, когато хората се добраха до нечувани височини и дълбочини на Земята и се готвят да пътуват далеч отвъд пределите на нашата планета. И все пак само преди сто години земните полюси са били съвсем неизвестни, по-голямата част от африканския континент е била тъй тайнствена, както по времето на цар Соломон; никой не беше се спускал в морските глъбини на повече от 20–30 метра, нито пък изкачвал в небесата по-високо от един — един и половина километра. Ние сме отишли толкова напред в това кратко време и безспорно ще отидем още по-напред в бъдеще — ако човечеството преживее своето юношество, — че на мен ми се иска да задам един въпрос, който би изглеждал твърде странен на нашите прадеди: „Съществува ли някъде място, което завинаги ще остане недостижимо за нас, какъвто и напредък да направи науката в бъдещето?“
Една „кандидатура“ ми идва на ум веднага. Само на шест и половина хиляди километра от мястото, където сега седя, има една точка, до която е много по-трудно да се стигне, отколкото до обратната страна на Луната или ако щете, до обратната страна на Плутон. Тази точка се намира на шест и половина хиляди километра и от вас. Вие навярно се досещате, че имам предвид центъра на Земята.
Моите уважения към Жул Верн, но аз все пак съм длъжен да заявя, че човек не може да стигне тази тъй интересна точка през кратера на вулкана Снефелс24. Всъщност човек не може да се спусне в недрата на Земята по-дълбоко от три — три и половина километра през каквито и да било кратери, пещери и тунели — били те естествени или изкуствени. Най-дълбоката шахта в света достига надолу малко повече от два километра.
Както става и в морето, налягането под повърхността на Земята се увеличава заедно с дълбочината в резултат на въздействието на лежащата отгоре земна маса. Скалите, намиращи се на повърхността на нашата планета, са около три пъти по-плътни от водата; затова и налягането според дълбочината се увеличава три пъти по-бързо, отколкото под водата. Когато батискафът „Триест“ се спуснал на дъното на Марианската падина, дълбока повече от 11 километра, под нивото на Тихия океан, налягането достигнало хиляда атмосфери на всеки сантиметър от повърхността на сферическата наблюдателна камера; ето защо стените на камерата е трябвало да бъдат направени от стомана, дебела 12 сантиметра. Под земята същото това налягане ще бъде отбелязано само на дълбочина от три километра, а това представлява само една нищожна драскотина на повърхността на нашата планета. В центъра на Земята — по приблизителни изчисления — налягането трябва да достига около три и половина милиона атмосфери, или три хиляди повече от налягането, изпитано от батискафа „Триест“.
24
Вулкан в Исландия, през чийто кратер се спускат към центъра на Земята героите на романа „Пътуване под Земята“ от Жул Верн.