Наистина, какво пътешествие би било това! Опитайте се да си представите как летите като мълния над центъра на гигантското слънчево петно — огромния зеещ кратер с диаметър 150 000 километра, над който подобно на висящи мостове се люлеят огнени езици с такива размери, че нашата Земя би могла да се търкаля по тях като детски обръч по тротоара. Експлозията и на най-мощната водородна бомба би минала незабелязана в този ад, откъдето със скорост от стотици километра в секунда огромни облаци нагорещени газове се понасят навеки в космическото пространство.
В своя разказ „Златните ябълки на Слънцето“ Рей Бредбъри говори за спускане на космически кораб в слънчевата атмосфера, за да вземе проба от слънчевата материя (впрочем ние вече знаем, че тя съдържа 90 на сто водород, 10 на сто хелий, както и незначителни следи от всички други елементи). Когато за пръв път прочетох този разказ, аз се отнесох към него като някаква очарователна фантазия и нищо повече; днес обаче не съм толкова сигурен, че тогава съм бил прав. В известен смисъл ние вече сме се „издигнали“ до Слънцето и сме го докоснали: през 1959 година ние успяхме да установим с него радиолокационна връзка — а колко невероятно би изглеждало това само преди едно поколение! Днес вече дори и непосредственото физическо приближаване до Слънцето не представлява нещо съвсем неосъществимо благодарение на развитието в новата наука — физика на плазмата, родила се през последните десет години.
Физиката на плазмата, известна също под остроумното название магнитохидродинамика, се занимава с изучаване свойствата на силно нагорещени газове в магнитно поле. Благодарение на нея ние вече можем да създаваме при лабораторни условия температури от десетки милиони градуса; в крайна сметка тя може да ни изведе и до разрешаване на задачата за извличане на неизчерпаема енергия от реакциите при синтеза на водорода. И аз предполагам, че когато овладеем законите на тази новородена наука, тя ще ни позволи да създаваме такива магнитни или електрически защитни средства, които ще ни предпазват от високи температури и налягания, много по-ефикасно, отколкото стените на който и да е монолитен метал. Старата идея, лансирана от научната фантастика, за непроницаемо силово поле може би ще престане да бъде само красива мечта: може би необходимостта ще ни застави да открием подобно поле като единствена реална защита против междуконтинентални балистични ракети. Веднъж осъществили тия възможности, ние ще получим ключа не само към центъра на Земята, но и към центъра на Слънцето. И вероятно, както ще видим в глава 12, към нещо по-значително.
Това търсене на непостижимото ни пренесе, макар и само мислено, в чужди и враждебни към човека области. Центърът на Земята, атмосферата на Юпитер, повърхността на Слънцето изглеждат недостижими за съвременната техника; но аз представих доводи, които ни позволяват да смятаме, че те не винаги ще бъдат недостъпни за нас, ако действително пожелаем да се доберем до тях. Обаче с това ние съвсем не сме изчерпали всички неочаквани изненади, с каквито е преизпълнена вселената. И ако вие не сте се изморили, то нека направим още едно посещение.
Аз вече споменах за звездите джуджета; тия мънички слънца, намиращи се в последния стадий на звездната еволюция. По обем някои от тях са по-малки от Земята и въпреки това в тях е сгъстена материята на една обикновена звезда. Самите им атоми, раздробени и сгъстени от огромното налягане, както и плътността на веществата в тях превишават милион пъти плътността на водата. Един кубически сантиметър материя от такава звезда може да тежи повече от сто тона.
Макар че повечето „джуджета“ са нагорещени до червено или до бяло, теоретически е възможно и съществуването на охладнели, черни звезди джуджета. Те се явяват като последна степен от развитието на звездите; тяхното откриване е крайно трудна задача, понеже подобно на планетите те не излъчват собствена светлина и могат да бъдат наблюдавани само когато отражават нечия чужда светлина или пък когато засенчват някое друго небесно тяло. И тъй като нашата галактика е още твърде млада — тя няма повече от 25 милиарда години, — напълно възможно е, че нито една от нейните звезди не е достигнала последния стадий на развитие и не е станала черно джудже; ала някой ден и това ще се случи.
Тия „звездни трупове“ ще принадлежат към числото на най-забележителните (и най-мрачните) обекти във вселената. Съчетаната у тях огромна маса с нищожни размери говори за съществуването на гравитационно, поле от колосални мощности — милион пъти по-мощно от това на Земята. Свят, в който господствува такова притегляне, ще трябва да има идеално-сферическа форма: никакви планини и хълмове не биха могли да се издигат над неговата повърхност на повече от няколко милиметра, а широчината на атмосферата ще бъде само от няколко метра.