За нашите прадеди необятността на Земята е била необорима истина, направляваща техните мисли и господствуваща над техния живот. През всички минали векове светът се е оказвал действително огромен и през целия си живот човек е могъл да види само една нищожна част от неговите безкрайни простори. Стотина или — в най-добрия случай — хиляда километра са се оказвали едва ли не цяла безконечност. Велики империи и цивилизации са процъфтявали на един и същ континент, без да знаят нищичко една за друга; само легенди и слухове са стигали до тях като от някоя далечна планета. Когато пионерите и търсачите на приключения в миналото напускали своите домове, отправяйки се към нови, непознати земи, те се прощавали завинаги с родните места и с другарите си от детинство. Само преди петдесет-шестдесет години родителите са се прощавали със своите синове и дъщери, отиващи в имиграция, с пълната увереност, че вече никога не ще се видят с тях.
И ето че сега в срок, равен само на един човешки живот, всичко това невъобразимо се е променило. Над моретата, по които Одисей е странствувал цели десет години, реактивният самолет по линията Рим — Бейрут профучава за около един час. А спътниците, пуснати в най-близката до Земята орбита, прекосяват разстоянието между Троя и Итака за по-малко от една минута.
Психологически, а вероятно и физически за нас вече няма на Земята отдалечени места и това отговаря на действителността. Когато някой наш приятел потегли за страна, смятана в миналото за далечна, ние вече не изпитваме това чувство на вечна разлъка, което е натъжавало нашите прадеди — дори и ако този приятел няма никакво намерение да се върне при нас. Ние знаем, че той се намира само на няколко часа път с реактивен самолет и че е достатъчно само да вдигнем телефонната слушалка, за да му чуем гласа. Ще минат още няколко години и световната съобщителна система, осъществена с помощта на изкуствените спътници, ще ни позволи да се виждаме с приятелите си, живущи на другия край на света, тъй лесно, както сега разговаряме с хора, които се намират в друга част на нашия град. И тогава разстоянието на Земята ще спре да се скъсява, защото тя ще стане, така да се каже, точка без размери.
Обаче ние не трябва да се надяваме, че новата сцена, където сега се пренася действието на човешката драма, ще се съкрати по размери също така, както това сега става със старата. Ние сме премахнали разстоянието тук, на малката Земя, ала с пространството, което зее между звездите, ще трябва да се примирим веднъж завинаги. И отново, както по времето, когато е кънтял гласът на Омир, човечеството е изправено пред необятността на вселената, пред нейното главозамайващо величие, пред перспективи, които спират дъха, и препятствия, които всяват ужас. От свят, който е станал много малък, ние ще се пренесем в свят, който винаги ще си остане много голям — в свят, чиито граници винаги ще се отдалечават от нас по-бързо, отколкото ние ще можем да се приближаваме към тях.
Нека най-напред разгледаме твърде скромните междупланетни разстояния в пределите на нашата Слънчева система, която ние днес се готвим да щурмуваме. Дори и самият първи „лунник“ трябва да се смята за значителен успех в този щурм — той пропътува повече от 320 милиона километра далеч от Земята, тоест шест пъти повече от разстоянието между Земята и Марс. Когато човекът се научи да използува за космически полети ядрена енергия, тогава Слънчевата система ще почне да се „свива“, докато стане не много по-голяма от сегашната Земя. Пътуването до най-отдалечените от Земята планети вероятно ще трае не повече от една седмица, а полетите до Марс и Венера ще бъдат извършвани за няколко часа.
Всичко това ще бъде постигнато през следващите сто години. На пръв поглед може да ни се струва, че тогава Слънчевата система ще се превърне в уютно „домашно“ кътче от Вселената, а планетните гиганти от рода на Сатурн и Юпитер ще заемат в нашите представи почти същото такова място, каквото днес заемат Африка и Азия. (Качествените различия в климата, атмосферата и гравитацията, макар и твърде съществени, в дадения случай нас не ни интересуват.) До известна степен това може да се окаже вярно; обаче щом минем отвъд орбитата на Луната — а това е само на четиристотин хиляди километра от Земята, — ние ще се натъкнем на първата бариера, която разделя Земята от нейните деца, пръснати из цялата Слънчева система.