Чудодейната телевизионна мрежа, която наскоро ще покрие цялата Земя и ще направи всички хора съседи, не ще може да се разпростре в космическото пространство. Никога не ще бъде възможно да се разговаря с човек, който се намира на друга планета.
Моля, не тълкувайте погрешно това твърдение. Дори и при съвременните радиотехнически средства предаването на думи към другите планети не е свързано с никакви особени трудности. Обаче на радиосигналите им трябват няколко минути, а в известни случаи и няколко часа, за да достигнат съответната планета, тъй като радиовълните, както и светлинните вълни, пътуват с една и съща ограничена скорост от 300 000 километра в секунда. След двадесет години вие ще можете да чуете гласа на вашия приятел, намиращ се на Марс; ала думите, които ще чуете, ще бъдат произнесени най-малко три минути по-рано и също толкова време ще трябва за вашия отговор да стигне до него. При такива условия може да става въпрос за размяна на устни съобщения, ала не и за истински разговори. Дори и ако вашият събеседник се намира на Луната, сигналът ще се забавя с две и половина секунди и разговорът ще стане доста скучен. А на разстояние повече от милион и половина километра разговорите ще се окажат просто нетърпими.
За нашата цивилизация съобщителните средства с мигновено предаване на сигналите са станали обикновено явление, неразделен елемент от нашия ежедневен живот. За хора, привикнали на това удобство, „бариерата на времето“ може да окаже дълбоко психологическо въздействие. Това обстоятелство ще им напомня непрекъснато за тия всеобщи закони и ограничения, които нашата техника никога няма да преодолее, защото трябва да се смята за неоспорим факт, че никакъв сигнал, а още повече материално тяло не може да пътува по-бързо от светлината.
Скоростта на светлината, неразривно свързана със самата структура на пространството и на времето, представлява сама по себе си абсолютен предел на всички скорости. В тесните рамки на Слънчевата система това няма да ни създава особени неприятности, след като веднъж се примирим със забавянията в свръзката, произтичащи от тия именно обстоятелства. В най-лошия случай закъснението на сигналите ще се равнява, да речем, на десет часа: толкова време е нужно на земните радио-сигнали, за да достигнат орбитата на най-отдалечената планета — Плутон. При свръзка между трите „съседни“ свята — Земята, Марс и Венера — закъснението няма да превишава двадесет минути; то няма да пречи сериозно на търговските или административните съобщения, но затова пък ще бъде предостатъчно да наруши този личен звуково-слухов контакт, който създава илюзията за непосредствено общуване с нашите познати и приятели, където и да се намират те върху лицето на Земята.
Но трябва само да излезем извън пределите на Слънчевата система, за да се сблъскаме с космическа действителност от съвършено нов вид. Дори и днес подобно на тия диваци, които могат да броят до три, а смесват в едно всички останали числа — мнозина, общо взето образовани хора, не могат да схванат огромната разлика между околослънчево и междузвездно космическо пространство. Първото е пространство, което окръжава съседните нам светове — планетите; второто — пространство, което окръжава далечните слънца и звезди. И то е в буквалния смисъл на думата милиони пъти по-голямо.
В нашите земни работи не се среща „скок“ от такъв огромен мащаб. За да си представите мислено разстоянието до най-близките звезди в сравнение с разстоянието до най-близките планети, въобразете си един свят, в който най-близкият до вас предмет се намира не по-далеч от един метър, а следващият е отдалечен с хиляди километри.
Мнозина консервативни учени, ужасени от безкрайността на тия космически пустини, отричат всяка възможност за тяхното преодоляване когато и да било. Наистина някои хора просто не могат да извлекат какъвто и да било урок от историята: преди шестдесет години те се подиграваха с идеята за летателни апарати, по-тежки от въздуха, само преди десет (и дори пет!) години се присмиваха над идеята за междупланетни полети, а днес са твърдо убедени, че звездите завинаги ще останат недостъпни за нас! Но те отново се заблуждават, понеже не са успели да усвоят най-важния урок от историята на нашия век — че ако нещо е теоретически възможно и не противоречи на основните научни закони, то рано или късно това нещо ще бъде осъществено.
Един ден — може би още през този век, а може би и след хиляда години — човечеството ще открие наистина ефикасни източници на двигателната енергия за космическите кораби. Всяко техническо средство неизбежно минава през всички стадии на развитие, докато стигне максималния предел (ако то не бъде изместено от нещо по-съвършено). Такъв предел за скоростта на космическите полети винаги ще си остане скоростта на светлината. Нашите космически кораби вероятно никога не ще достигнат тази скорост, но те непременно ще стигнат много близо до нея. И тогава за полета от Земята до най-близката звезда ще са нужни по-малко от пет години.