Нашите разузнавателни кораби ще летят все по-далеч и по-далеч от своята база, непрекъснато разширявайки сферата на изследваното космическо пространство. Радиусът на тази сфера ще расте почти със скоростта на светлината (ала никога не ще я достигне). Пет години до Алфа на Кентавър, девет — до странната двойна звезда Сириус, единадесет — до вълнуващата загадка 61 на Лебед, първата звезда, за която се предполага, че има планетна система. Тези пътувания ще бъдат доста продължителни, но те не са невъзможни и това е важното. Човекът винаги с готовност е плащал съответната цена за правото да изследва и открива, а за изследване на космическото пространство трябва да се плати с време.
Един ден хората ще се опитат да извършат и такива пътешествия, които ще продължават със стотици, а дори и с хиляди години. Анабиозата е нещо напълно осъществимо и може да се превърне в решаващо средство за реализиране на далечни междузвездни полети. Друго разрешение на този проблем могат да се окажат напълно автономните космически „ковчези“, които ще кръстосват необятната вселена. Те ще позволят да се предприемат невъобразимо дълги пътешествия, по време на които едно поколение космонавти ще бъде сменявано от друго. Известен е предсказаният от теорията на относителността ефект на забавения ход на времето; съгласно този ефект за пътешественика, летящ със скорост, близка до скоростта на светлината, времето ще се движи значително по-бавно — обстоятелство, което може да послужи за основа на трето едно разрешение. А има и други, и то не малко.
Разполагайки с толкова много теоретически възможности за реализиране на междузвездните полети, можем да бъдем сигурни, че поне една от тях ще бъде осъществена на практика. Припомнете си историята на атомната бомба: теоретически съществуваха три различни начини за нейното създаване и никой не можеше да каже кой от тях е най-добрият. В края на краищата бяха изпробвани всичките три и те всички се оказаха ефикасни.
Ето защо, гледайки към бъдещето, ние можем да си пред-ставим картината на бавно (не по-малко от един милиард в час!) разпространение на човешката дейност отвъд пределите на Слънчевата система — сред звездите, пръснати из тая част на галактиката, където ние се намираме днес. Тия звезди слънца са отдалечени една от друга средно с по пет светлинни години; с други думи, ние никога не ще можем да се доберем от едно слънце до друго за по-малко от пет години.
За да можем по-добре да си обясним какво значи това, нека си послужим с някоя по-земна аналогия. Въобразете си просторен океан, осеян с острови; някои от тия острови са пустинни, други — обитаеми. На един от островите живеят енергични хора, които току-що са усвоили изкуството да строят кораби. Тези хора са готови да изследват океана, но са изправени пред два неумолими факта: пътуването до най-близкия остров ще трае цели пет години и никакви усъвършенствувания в конструкцията на корабите не е в сила да съкрати този срок.
Нека видим какво биха могли да постигнат островитяните при тия условия — та нали именно в такова положение ще се окажем и ние самите в недалечното бъдеще. След няколко столетия те ще успеят да основат колонии на най-близките и бегло да изследват много от останалите острови. На свой ред новородените колонии ще изпратят в океана свои пионери разузнавачи. По този начин ще възникне една своего рода верижна реакция, която ще разпространява изходната култура върху все по-разширяващите се пространства в океана.
А сега нека разгледаме последствията от неизбежната „бариера на времето“. Контактите между острова родител и неговите колонии ще бъдат крайно ограничени и нетрайни. Посланиците, връщайки се от пътуването си до най-близката колония, ще могат да съобщят само това, което се е случило там преди цели пет години. На тях никога няма да им се удаде да доставят по-прясна информация, а съобщенията от по-отдалечените острови ще трябва да пътуват още по-дълго време — може би и цели столетия. Така че от другите острови ще пристигат не новини в буквалния смисъл на думата, а само исторически сведения.