Никакъв повелител на морските стихии — Александър или Цезар — не би успял да създаде империя, простираща се отвъд пределите на кораловите рифове, които ограждат неговия остров; той ще умре, преди разпоредбите му да стигнат до неговите наместници. Управлението на отделните острови под каквато и да е форма би било невъзможно; и с това свършва цялата аналогия от историята на човечеството. По тази именно причина научно-фантастичните разкази за междузвездни империи и заговори си остават чисти измислици, лишени от всякаква реална основа. Опитайте се да си представите как би протекла американската война за независимост, ако известията за събития, развиващи се, да речем, през 1776 година, бяха стигнали до Англия по времето на кралица Виктория, когато Дизраели става министър-председател, а неговите срочни инструкции върху това, как да се постъпи при създаденото положение, пристигнат в Америка, когато Айзенхауер бива повторно избран за президент. Това сравнение е достатъчно, за да изтъкне абсурдността на всички концепции за междузвездно правителство и единна междузвездна цивилизация.
Всички новоизградени чуждозвездни колонии ще бъдат независими — все едно дали те желаят това или не. Тяхната свобода ще бъде ненакърнимо защитена от времето и пространството. Те ще трябва да тръгнат по свой път и сами да определят съдбините си без помощта и вмешателството от страна на майката Земя.
А сега нека пренесем нашия разговор на друго ниво и разгледаме едно очевидно възражение. Можем ли със сигурност да твърдим, че скоростта на светлината е действително границата на всички скорости? В миналото са рухвали вече толкова много „непреодолими“ бариери; защо и тази да не сподели участта на останалите?
Ние няма да спорим по този въпрос, нито ще изтъкваме причини защо учените смятат, че никакви излъчвания, никакви материални тела никога не ще могат да надминат скоростта на светлината. Вместо това нека се опитаме да допуснем обратното и да видим докъде ще стигнем. Да разгледаме най-оптимистичния случай: нека предположим, че скоростта на придвижването в пространството някой ден стане безкрайна.
Нека си представим времето, когато развитието на техниката дотолкова ще превишава днешния си уровен, колкото транзисторният приемник превъзхожда каменната брадва и че ние ще можем да стигнем до което си искаме място мигновено — толкова лесно, колкото набирането на номер върху телефонен диск. Това действително ще „стесни“ вселената до крайност и ще сведе физическата й необятност до нула. Но тогава какво ще остане?
Ще остане всичко, което наистина има някакво значение. Защото обликът на вселената има два характерни аспекта — нейната мащабност и нейната вцепеняваща разума сложност. Веднъж отстранили първия аспект, ние се сблъскваме лице срещу лице с втория. Нека го разгледаме.
Опитайте се сега да си представите не размерите на вселената, а количеството на обектите, намиращи се в нея. Повечето хора днес са запознати с простата система, с която учените си служат за означаване на големи числа; нейната същност се заключава чисто и просто в четене на нули, така например „сто“ става 102, „милион“ — 106, „милиард“ — 109 и тъй нататък. Този полезен трик ни позволява лесно да боравим с числа от каквато и да е величина. Дори и военният бюджет изглежда доста скромен, когато неговият сбор се означи 5,76×109 долари вместо 5 760 000 000 долари.
Числото на слънцата в нашата галактика (тоест в това вихрено струпване на звезди и космически прах, в чиито покрайнини, в едно от най-отдалечените спирално извити разклонения се намира като случаен гост и нашето Слънце) е равно на около 1011 или записано изцяло — 100 000 000 000.
Нашите съвременни телескопи ни позволяват да наблюдаваме около 109 други галактики. И няма никакви признаци, че някъде, дори и в най-отдалечените, достъпни за наблюдаване пунктове, се намира границата на тези галактики. Веророятно в цялата вселена има най-малко толкова галактики, колкото звезди има в нашата галактика. Впрочем нека се ограничим само към галактиките, достъпни за нашето наблюдение. Общото число на намиращите се във всички тях звезди е равно приблизително на 1011x109 или 1020.
Единица с двадесет нули — това, разбира се, е величина съвсем недостъпна за нашето схващане. Напразно бихме се опитвали дори да си я представим. Обаче с помощта на някои прости сравнения е възможно косвено да си представим нейната огромност.
Ние току-що предположихме, че ще дойде време, когато, набирайки известен номер върху диска, ще можем с помощта на някакво фантастично средство на телепортация да се прехвърлим на което и да било място в космическото пространство тъй лесно и бързо, както днес се свързваме с някой абонат по телефона. Но как ли би изглеждал космическият „телефонен указател“, ако неговото съдържание бъде ограничено и обхваща само разните слънца, без никакъв опит да се включат и планетите, а още по-малко — милионите различни места на всяка планета?