Това, което е вярно по отношение на звука, е вярно и по отношение на светлината, макар и в почти милион пъти по-малък мащаб. Тътнежът, съпровождащ мълния, която проблясва на двадесет километра от вас, вие наистина чувате след една минута, но вашите очи вече знаят за това в по-малко от една десетхилядна част от секундата. Ето защо за всички обикновени земни цели скоростта на светлината може да се счита за безгранична. Само когато насочим погледа си към космическото пространство, ние ще видим събития, които са станали преди столетия или дори преди милиони години.
Това е един твърде ограничен по своите възможности начин за проникване в миналото. Освен това той не ни позволява да видим нашето собствено минало. Нито пък можем: да се надяваме, че когато стигнем на светове, принадлежащи към системата на най-близките до нас звезди, ние ще намерим там високоразвити цивилизации, чиито представители са ни наблюдавали и зарегистрирали забравените от нас събития из нашата история с помощта на някакви си свръхтелескопи — както предполагат авторите на някои наивни научно-фантастични съчинения. Светлинните вълни, отразяващи каквито и да било събития на Земята, биват жестоко изопачавани и изкривявани при тяхното преминаване през атмосферата дори и тогава, когато облаците не ги поглъщат напълно. А прониквайки през атмосферата, те отслабват тъй бързо под въздействието на разстоянието, че не е възможно дори и теоретически да се построи такъв телескоп, който би позволил да се наблюдават, да речем, от Марс земни обекти, по-малки от няколко квадратни километра. В звездната система, отдалечена от нас на 900 светлинни години, никой не наблюдава днес битката при Хестингс. Светлинните лъчи, тръгнали на път през 1066 година, сега са вече толкова слаби, че едва ли биха предали някъде изображението на Земята като цяло.
Защото съществува граница на усилването на светлината, зависеща от самата природа на светлинните вълни и никакъв научен прогрес не може да я преодолее. По същата тази причина ние не можем да уловим изчезващите звукове, веднъж отслабени от общото ниво на шумовия фон. Понякога се говори, че звукът никога не умира напълно, а просто отслабва толкова много, че не може да се улови. Това не е вярно: звуковите колебания затихват толкова бързо, че само след няколко секунди те престават да съществуват в прекия физически смисъл на тази дума. Никакъв усилвател не може да възстанови думите, произнесени от вас преди една минута; дори и да притежава безкрайно силна чувствителност, той би възпроизвел само безпорядъчни свистящи звуци, възниквали при стълкновението между молекулите във въздуха.
Ако наистина е възможен някакъв метод за прозиране в миналото, то той ще трябва да се обосновава на техника, с която ние не само че не разполагаме, но едва ли бихме могли и да си я представим. И все пак сама по себе си тази идея не съдържа никакви логически протоворечия, нито пък е абсурдна от научна гледна точка и ако вземем под внимание най-новите постижения в развитието на археологическите изследвания, то само някой глупак бе се заел да твърди, че тя е съвършено неосъществима. Та ние вече сме успели да възстановим такава информация от миналото, която, може да се каже, би трябвало да бъде безвъзвратно загубена, без най-малката надежда за нейното възстановяване. Как бихме могли ние да се надяваме например, че ще можем да измерим количеството на дъжда, паднал през 784 година от нашата ера? Оказва се, че това може да бъде извършено, като се измери дебелината на годишните пръстени на дърветата. Как бихме могли да датираме парче кост от неизвестен произход? Определянето на нейната възраст с помощта на въглерод 14 ни позволява да извършим и това. В коя посока е показвала магнитната стрелка преди двадесет хиляди години? Това ще ни каже ориентацията на магнитните частици в древните глинени маси. Как се е изменяла температурата на океанската вода през последните петстотин хиляди години? Днес ние разполагаме — и това може би е най-поразителното от всички открития — с „хронологически термометър“, който ни позволява да установим началото и края на Ледената епоха; ние дори можем с достатъчна увереност да кажем, че преди 210000 години средната температура на моретата се е равнявала на 29°C, а след 30000 години тя е спаднала на 21°. Вие едва ли ще отгатнете как е било установено това. Тайната се крие в това, че химическият състав на варовитите черупки на някои морски животни зависи от температурата на водата, в която те са се сформирали. Изхождайки от това, възможно е чрез деликатен и твърде сложен анализ да се възстанови картината на измененията в температурата. Така например професор Ури е успял да определи, че изкопаният вкаменен молюск, обитавал морето, което покривало Шотландия преди 150 милиона години, се е родил през лятото, когато температурата на водата е била 21°C, преживял четири години и умрял през пролетта.