Днес малко хора се съмняват в това, че дългосрочното (а може би и близкото) разрешение на топлинния проблем се крие в ядрената енергия. Ядреното оръжие, натрупано понастоящем от великите държави, би могло да привежда в движение всичките машини на света в продължение на няколко години, ако неговата енергия би могла да се използува за конструктивни цели. Ядрените бойни глави, съхранявани в арсеналите само на Съединените щати, се равняват в енергетическо отношение на милиарди тона петрол и въглища.
Малко вероятно е, че реакцията при разпадането на атома на такива тежки елементи като торий, уран и плутон ще играят някаква по-дълготрайна роля в нашите земни работи. Трябва да се надяваме, че това няма да се случи, защото разпадането на атома е най-мръсният и най-неприятният от всички начини за освобождаване на енергия, открит някога от човека.
Някои от радиоактивните изотопи, получавани в днешните реактори, ще причинят неприятности, а може би и физически вреди на непредпазливите археолози и след хиляда години.
Ала освен реакция при разпадането съществува и реакция на синтеза — сливане на атомите на такива леки елементи като водорода и лития. Именно тази реакция движи живота на звездите; ние вече сме възпроизвели тази реакция при земни условия, но все още не сме я укротили. Когато постигнем това, проблемът за снабдяване с енергия ще бъде разрешен веднъж завинаги; и то без някакви отровни радиоактивни отпадъци — освен чиста хелиева „пепел“.
Управляван ядрен синтез — това е върховната задача на приложната атомна физика; някои учени смятат, че тя ще бъде разрешена след десет години, други предполагат, че ще минат петдесет. Но почти всички са уверени, че ние имаме на разположение енергия от ядрен синтез дълго преди запасите от петрол и въглища да бъдат изчерпани. Тогава ще можем да черпим гориво от океанските води, буквално казано, в неограничено количество.
Твърде вероятно е — впрочем сега това изглежда почти сигурно, — че енергостанции за ядрен синтез ще могат да бъдат построявани само в голям мащаб и че за обезпечаването с енергия на цяла страна ще бъдат необходими само няколко такива станции. Възможността за създаване на малки, подвижни станции за ядрен синтез и прилагането им например като двигатели в транспортни машини е крайно малка. Основното предназначение на тия станции ще бъде производството на топливна и електрическа енергия в огромни количества, така че на нас ни предстои да разрешим проблема за доставянето на тази енергия там, където е нужна. Съществуващите енергийни системи могат да снабдяват нашите домове, но какво ще стане с автомобилите и самолетите в настъпващата нова ера, когато пресъхнат петролните извори?
Най-желателното разрешение на този проблем — това е създаването на устройства за съхраняване на електрическа енергия, устройство, което да бъде поне десет или още по-добре, сто пъти по-компактно от тромавия и неугледен акумулатор, който по същество си е останал такъв, какъвто е бил и по времето на младия Томас Едисон. За неотложната необходимост от разрешаването на тоя проблем ние вече говорихме в глава 3 във връзка с електромобилите, обаче съществуват безброй други обекти, нуждаещи се от портативни акумулатори на енергия. Може би форсираното развитие на космическата техника ще ни изведе в недалечното бъдеще до създаването на леки енергетични елементи, даващи толкова енергия на килограм тегло, колкото дава и бензинът; в сравнение с няколкото други чудеса на съвременната техника това желание изглежда доста скромно.
Говори се и за още една идея, чието осъществяване обаче е много по-трудно: безпроводното предаване на енергия от централна електростанция и приемането на тази енергия в която и да било точка на Земята с помощта на устройство от рода на радиоприемника. В ограничен мащаб това вече е постигнато, макар и с цената на грамадни усилия и средства.
Ние можем да създаваме остро насочени радиоизлъчвания, носещи непрекъснат поток от енергия с мощност до 1000 конски сили; част от тази енергия може да бъде уловена на разстояние от няколко километра с помощта на огромни антенни системи. Обаче вследствие на неизбежното разсейване на лъчите голяма част от енергията ще се изгуби, така че коефициентът на полезното действие от такава система ще бъде много малък. Това е все едно да осветяваме някоя къща с прожектор, намиращ се на разстояние от петдесет километра — по-голямата част от светлината чисто и просто ще се разпръсне над околните места. Впрочем това не е съвсем същото нещо: при високи мощности предаваната чрез радиолъчи енергия при своето разпръскване би причинила не само загуби, но и сериозни опасности за хората, както вече са установили създателите на радиолокационните станции с голям радиус на действие.