Друг един, излязъл вече от мода фантастичен метод е постигането на невидимост с помощта на вибрации. Днес ние знаем за колебанията много повече, отколкото през миналото поколение, когато Вибрациите (с главна буква В) съставлявали част от „съоръженията“ на всеки спиритист и медиум. Радиото, сонарите, готварските печки с инфрачервени лъчи, ултразвуковите перални и тем подобни устройства безвъзвратно „свалиха колебанията на Земята“ и ние вече не очакваме от тях мистически чудеса.
Невидимостта, основана на колебания, обаче е малко нещо по-правдоподобна, отколкото нейният наивен химически вариант, на който е разчитал Уелс. Тя е основана на добре позната аналогия: всеки знае как „изчезват“ перките на вентилатора, когато електромоторът развие големи обороти. Представете си сега, че всички атоми в нашето тяло могат да се накарат да вибрират с достатъчно висока честота…
Тази аналогия, разбира се, е погрешна. Ние не виждаме през перките на вентилатора, а покрай тях. Във всеки даден миг от време някаква част от задния фон остава незакрита, а при достатъчно голяма скорост на въртене с помощта на инерцията на зрителното възприятие се създава впечатлението, че ние непрекъснато виждаме все това, което се намира зад перките. Ако перките на вентилатора се покриваха една друга, то те биха си останали „непрозрачни“, колкото и голяма да е скоростта на тяхното въртене.
Освен това тук възниква още едно неприятно усложнение. Вибрацията е свързана с топлината — тя по същество е топлина; а нашите атоми и молекули и без това се движат с пределна скорост, по-голяма от която ние едва ли бихме могли да издържим. Дълго време преди човек да стане невидим чрез вибриращи движения, той чисто и просто ще се свари.
Ето защо това положение не ни дава особени основания за оптимизъм; воалът на невидимостта очевидно ще си остане мечта, намираща се извън границите на научните възможности. Но тук именно ни очаква една изненада: не се ли опитваме ние да се доберем до разрешаването на този проблем по погрешен път? Обективната невидимост може би е нещо непостижимо, но субективната невидимост е възможна и често се демонстрира публично!
Опитният хипнотизатор може да ви застави да не виждате този или онзи човек, при което силата на хипнотическото въздействие е толкова голяма, щото хипнотизираният е неспособен да види дори човека, който стои непосредствено пред очите му. Хипнотизираният ще прибегне до какви ли не хитрости, за да докаже „отсъствието“ на невидимия за него човек, ако последният се опита да му докаже, че той наистина е пред него. В крайна сметка обектът под хипноза може дори да изпадне в истерия, ако например види, че мебелите, към които по негово мнение никой не се докосва, започват да се движат из стаята.
Този факт е не по-малко удивителен от истинската невидимост, ако такава би могла да съществува. Той позволява да се предполага, че при подходящи обстоятелства и под определени въздействия (впръскани във въздуха медицински препарати, внушение, отвличане на вниманието и т.н.) човек може да стане съвсем невидим за достатъчно голяма група хора, които при това ще бъдат абсолютно уверени, че те напълно владеят всички свои органи на чувствата. Аз изтъквам тая мисъл с известна неувереност, ала моята интуиция ми подсказва, че ако някога бъде постигната невидимост, то това ще стане именно по този път. Тя не може да бъде осъществена нито с химически препарати, нито с оптически устройства, нито с помощта на вибрации.
Има обаче нещо друго, което може предоволно да замени невидимостта поне във фантастиката. Невидимият човек лесно може да бъде открит и заловен по най-различни начини; другояче обаче стои работата с — как да го назовем? — неосезаемият човек. Ако би могло да се избира между невидимостта и способността да минаваме през стени, аз мога предварително да кажа кое от двете биха предпочели повечето хора.
Неколцина писатели фантасти (особено Уил Дженкинс, наричан още Мърей Лайнстър) са правили смели опити да сложат идеята за проницаемостта на твърдите тела върху рационална основа. Техните доводи, общо взето, се свеждат към следното:
Така нареченото „твърдо“ вещество в действителност представлява от само себе си почти съвършено празно пространство — само нищожно количество електрически частици сред огромна пустота. Празните пространства вътре в атомите са относително толкова големи, колкото и пространствата между планетите или между звездите. И тъй, също както две слънчеви системи или дори две галактики могат да минат една през друга без никакво пряко физическо стълкновение, така и две твърди тела биха могли да минат едно през друго, ако ние само знаехме как да ги накараме да сторят това.